Съветският съюз през 1953 г. не е никак забавно място, но благодарение на блестящата политическа сатира с елементи на черна комедия на Армандо Янучи „Смъртта на Сталин" (The Death of Stalin), всички дружно може да се посмеем на лунатиците, начело на СССР по онова време.
Всички дружно... с някои изключения. Властите в Русия се обидиха от черния хумор и забраниха филма за разпространение в кината. 65 години след края на сталинизма, наследството му продължава да травматизира политическия елит.
Дори беларуският самодържец Александър Лукашенко призна, че е гледал „Смъртта на Сталин", макар и с отвращение. Филмът на Армандо Янучи не оставя никого безучастен.
Отраснал в Шотландия, но италианец по произход, Янучи е майстор на съвременната политическата сатира. Между 2005 и 2012 г. BBC излъчва комедийния му сериал The Thick of It, който ни пренася зад кулисите на британската политика. Днес Янучи работи по не по-малко забавния Veep, излъчван по HBO, който oсмива безжалостно американската политическа система.
Сега Янучи атакува смело, отново в комфортния му жанр на политическата сатира, но не с какъвто и да е сюжет, а с комедиен прочит на събитията около смъртта на Йосиф Сталин и боричканията за трона му.
И така, да се пренесем през март 1953 г. в Москва.
Сталин управлява Съветския съюз с желязна ръка вече близо три десетилетия. Страната е потънала в страх и параноя, които с широка ръка се развъждат от „Бащата на народите".
Атмосферата на личната дача на Сталин е лежерна - готви се запой с най-вътрешния партиен кръг, а съветският лидер с рутина одобрява поредния списък с имена за разстрел и арести, докато слуша „Концерт за пиано и оркестър номер 23" на Моцарт по Радио Москва. Сталин одобрява чутото и се обажда в радиото за да си подсигури запис на концерта.
„Спокойно, никой няма да бъде разстрелян", нервно обяснява служител от радиото, докато се опитва да спре публиката от напускане на концертната зала. Концертът е излъчван на живо и запис няма. Затова и той трябва да бъде повторен.
Няколко часа по-късно Сталин получава плоча със записа и със зла усмивка изчита бележката оставане му там от пианистката Мария Юдина (в ролята Олга Куриленко) - „Моля се за смъртта Ви и се надявам Господ да Ви прости. Тиранин!". Смехът на диктатора е рязко прекъснат от инсулт.
Това, което следва в следващите час и половина, е безумното и неприлично смешно боричкане на най-вътрешния партиен кръг за наследяването на Сталин.
Филмът е базиран на едноименен френски комикс, но Янучи, който е и сценарист на филма, се заравя допълнително в случилото се в Съветския съюз по онова време и открива, че реалността може да бъде не по-малко абсурдна и от най-смелите му представи. Режисьорът си признава, че на места е смекчавал историческата истина, защото тя би се сторила абсолютно невероятна за масовия зрител.
Сталин е намерен на пода на спалнята си, лежейки в собствената си урина, а около него бързо се събира Политбюро на ЦК на КПСС. И тук е времето да се каже, че Янучи е подбрал перфектен актьорския състав.
На първо място е нещо, като положителния герой в лицето на Никита Хрушчов, изигран от Стив Бушеми, който прилича на невротична, непрекъснато бърбореща невестулка. След него идва ветеранът Майкъл Пейлин, който влиза в ролята на Вячеслав Молотов - поостарял партиен фукнционер, който често се бърка кой е разстрелян и кой още е между живите.
Брилянтният Джефри Тамбор изиграва Григорий Маленков - обсебен от себе си страхлив палячо, който е реално вторият човек след Сталин.
Имаме и Лаврентий Берия, майсторски пресъздаден от Саймън Ръсел Бийл, който в един момент е саркастичен заядливец, в следващия е дребен интригант, размахващ компромати срещу партийните си другари, а бързо след това се превръща в абсолютен психопат, от когото се страхува цял СССР. И всичко това, между ръководенето на поредния разстрел и удовлетворяването на сексуалния му апетит към малолетни.
Янучи хвърля на сцената и децата на Сталин: депресираната Светлана, в ролята Андрея Райзбъро, и вечно пияният Василий (Рупърт Френд), който има склонност към конспиративни теории и напълно неадекватни реакции в повечето моменти.
И не на последно място идва маршал Григорий Жуков - абсолютен супер герой, който редува дебелашки хумор, мачовско поведение и неподправен героизъм в условията на вътрешно партиен преврат. В ролята е перфектният Джейсън Айзъкс. Интересно е, че филмът бе спрян от разпространение в Русия, като едно от оправданията за това бе осмиване на фигурата на Жуков. Осмиване трудно се вижда, но пък се вижда, че руските власти нямат чувство за самоирония.
Янучи успява да пресъздаде атмосферата на страх и бягане от отговорност, която е сковала Съветския съюз по онова време. Докато Сталин агонизира в собствената си урина, Политбюро умува какво да се направи.
„Всички добри лекари са или разстреляни, или в ГУЛАГ", тихичко признава член на Политбюро с което се напомня за т.нар. „Докторско дело" - една от последните чистки на Сталин, в рамките на която са арестувани, убити или затворени в лагери стотици лекари.
„Ако оздравее, значи лекарят е бил добър, ако не оздравее, значи не е бил, но тогава за него няма да има значение", набързо измисля изход от ситуацията Хрушчов.
„Виждате ли, по-добри сме заедно, като Политбюро!", триумфално заключва Маленков.
В почти всички творби на Янучи се вижда една безпощадна дисекция на властовите структури и хората, които ги изграждат. Шотландският италианец не се притеснява да показва, че хората по върховете често има съвсем бегъл интерес към добруването на народа.
В „Смъртта на Сталин" се вижда същото, но и се отива още по-далеч. Няма как да не се направи паралел между префинената машина за терор и репресии, описана в „1984" и вдъхновена от Сталинова Русия, и пародийната версия на Янучи, който показва, че всъщност тези по съветските върхове са били в повечето случаи сковани от страх бюрократи, загрижени най-вече за собственото си оцеляване.
Смехът в „Смъртта на Сталин" често идва от факта, че действието се развива в параноичните времена, в които всяка дума и жест имат значение.
Позициите се менят по средата на изречението, думите невинаги значат точно това, което значат в нормалния свят, а рутинно заекване може да направи от пазача в затвор - затворник.
Раболепието и връзкарството се ценят най-много.
Янучи произвежда култови фрази в целия филм („Как можеш да тичаш и правиш заговор едновременно?") и въобще не се срамува да използва брутални цинизми, за чийто точен превод може да ви се наложи да проверявате в речника. За допълнителния сюрреализъм към много от сцените допринася и фактът, че режисьорът оставя всички актьори да говорят с естествения си акцент, който най-често е някаква вариация на английския. Янучи тъничко вкарва и безценни моменти на ситуационна комедия.
Въпреки всичките си достойнства по отношение предаването духа на времето, „Смъртта на Сталин" не е документален филм.
Това, което виждаме на екрана да се развива в рамките на няколко дни, в действителност се случва между март и декември 1953 г. По това време НКВД вече не съществува и Берия не е начело на съветското вътрешно министерство, а е „просто" член на Политбюро. Нивото на репресии, арести и разстрели, което е показано отговаря на времената на Голямата чистка от 1937 - 1938 г. Молотов, който е показан като част от антуража на Сталин, в действителност е бил в немилост и едва след смъртта на диктатора излиза отново на политическата сцена. Тези и много други несъвършенства са напълно простени.
В края на филма имаме нещо като „хепи енд". Или поне „хепи енд" по съветските стандарти и отчитайки историческата истина.
Може би най-голямото майсторство на Янучи е, че докато усмивките напускат лицето на зрителя, идва моментът на просветление - абсолютната власт покварява абсолютно, а лунатиците, които я упражняват, ще са смешни в очите на наследниците ни в бъдещето, но трагични за нас в настоящето.
