Ако намерите печатно издание, в което журналистите са добре платени, свободни в писането си и ценени повече от рекламодателите, непременно си направете абонамент. А ако не намерите, режисьорът Уес Андерсън е създал временен заместител с последния си филм.
"Френският бюлетин" е носталгично, хумористично и романтично обяснение в любов към авторите на периодичната преса от едно време. И типично за Андерсън, филмът е и визуално пищен - необичайна характеристика за американската киноиндустрия днес.
Действието се развива в измисления град Аннюи-сюр-Блазе, което в свободен превод означава "скуката на уморените". В пространство, прегърнало типичната френска лежерност, непомръднала от половин век насам, се намира редакцията на изданието "Френският бюлетин на Либърти, Канзас Ивнинг Сън", оглавявано от ексцентричния Артър Хауицър-младши (Бил Мъри), чийто прототип е един от основателите на списание The New Yorker - Хауърд Рос.
По всяка сцена си личи, че нюйоркското издание е главният вдъхновител за филма - както със съдържанието си, така и с пъстрите корици, подобно на плакати, нищо че бюлетинът е френски и френските фасони си пробиват път във всеки кадър.
Структурата на филма се разгръща подобно на списание, което трябва да разлистите страница по страница, за да се запознаете отделните разкази от последния брой, прочетени с неподражаемия маниер на Мортиша Адамс, тоест Анжелика Хюстън, разбира се.
Сценарият е разделен на три отделни фрагмента, като историите се развиват през очите на авторите им - невероятно своенравни образи, които също като главният редактор имат реални прототипи в света на печатната преса, който винаги е бил средище на особняци.
Първият материал е за изкуството и е разказан от специалистката по модерно изкуство Дж.К.Л.Бренсен (Тилда Суинтън), чийто първообраз е американката Розамунд Берние, издателка на парижкото списание L'oeil, известна с лекциите си в музея Метрополитън. Тилда я имитира съвършено и на вид, и акцент.
Хрониката на Берние в изданието обръща внимание на сложния творчески триъгълник между освидетелстван художник, убил брутално трима души, неговата муза-надзирателка и лаком арт дилър.
Втората история от френския журнал по същество си е типично френска и се отнася до студентските вълнения от 1968 г., описани през впечатленията на есеиста Лусинда Кременц (Франсис Макдорманд), формирана около образа на канадската писателка Мейвис Галант, живяла в Париж през 60-те години на миналия век.
Кременц отразява събитията чрез един от лидерите на студентското движение Дзефирели (Тимъти Шаламе), който впоследствие става и неин любовник.
Минаваме нататък, към третата и последна част, която е видяна през очите на кулинарния критик Роубък Райт (Джефри Райт) и както може да се предположи, тя е за храна. В нея Уес Андерсън надминава себе си в безумията, понеже къде другаде може да се развихри един американец във Франция, ако не по кулинарните въпроси. Има цял монолог за една отровна репичка, както и полицейски участък, пълен с чревоугодници.
Нито един от чудаците на Андерсън обаче не е задълбочен извън плакатната си форма. Те съществуват предимно като карикатура и име, подписало се над статията, а единствено човешко останало от тях е гласът им. Играта на актьорите напълно съответства на този замисъл - обрана, а в някои сцени и статична, давайки да се разбере, че те са в ролята на идея, а не на пълнокръвен персонаж.
И все пак чрез словото между единият и другият писател може да се постави отчетлива граница. Дори и да не се бяха появявали на екран, можеше да се усети, че материалите са дело на трима различни автори, понеже колкото и здраво да държат завесата на мистерия около себе си - типична за почти всеки писател, интересите им, нравът и ценностите си пробиват път през езика - чрез подбора на думи, структурата на изреченията, образността на метафорите.
И щом стана дума за образност, не може да се обърне внимание и на друг от жизнеутвърждаващите стожери във филмите на Андерсън - визуалната естетика. И във "Френският бюлетин", подобно на предшествениците му, обстановката е симетрична и съчетана с педантична суета.
Палитрите от цветове са фино подбрани и на някои хора може да подействат като ASMR за зрението. Чрез тях режисьорът не бяга от повърхностното, а напротив - манифестира го, сякаш да докаже, че красивият външен вид не е нито елементарен, нито евтин за поддържане.
Малко са режисьорите, които имат толкова отчетлив фетиш към детайлите, а при Андерсън и особено във "Френският бюлетин" те вървят ръка за ръка и с франкофонски наклонности, илюстрирани обилно с френски шансони, изпълнени от Джарвис Кокър.
Малко са и режисьорите, които ще намерят как да комбинират литературата с комедията и дизайна, така че да нахранят няколко сетива едновременно.
Всичко това, събрано заедно, не прилича на толкова на съвременен филм, а на движеща се цветна скица от завързани един за друг епизоди, всеки от които е уникално преживяване сам по себе си и показва, че работата на журналистите, поне във въображението на Андерсън, никак не е скучна и монотонна.
"Френският бюлетин" е по кината от 19 ноември.
