"Това е последният ми "екшън филм за бедствие", казва режисьорът Роланд Емерих преди над 12 години, в началото на ноември 2009 г. По онова време тъкмо предстои премиерата на филма му "2012", в който древното "пророчество" на маите се оказва реалност (за разлика от истинския живот) и климатичните промени водят до масова разруха.
"2012" по онова време е третият филм, за който роденият в Германия, но работещ в Холивуд Емерих е похарчил десетки милиони долари под формата на бюджет, за да покаже на екран как светът е заплашен от глобална заплаха.
Предните два са "Денят на независимостта" (1996 г.) и "След утрешния ден" (2004 г.) - в първия напреднала извънземна цивилизация идва на Земята с очевидно зли намерения, а във втория климатичните промени си казват думата и човечеството заживява в скован от лед свят.
"Знам, че не мога да унищожа света отново. Това ще бъде някаква шега", казва Емерих през 2009 г.
Шегата е хем на негов гръб, хем на наш като зрители, защото за последните 12 години опита да "унищожи" света още веднъж - в продължението на "Денят на независимостта" (2016 г.), а сега се готви да го направи за пети път, в случая много буквално, с предстоящия филм Moonfall (2022 г.).
След като ни показа два пъти извънземни нападения над планетата, а два пъти и опасността от гнева на природата, този път той ще съчетае двете - Земята да бъде унищожена от собствения си спътник.
Във филма мистериозна сила измества Луната от орбитата ѝ и я насочва към планетата. И отново на американски космонавт (Хали Бери) ще се падне честта да ни спасява, този път от заплахата на Луната... за която всъщност ще се окаже, че "не е това, което си мислим".
Прав е Емерих, че вече е смешно. Но защо германецът продължава с такъв хъс да ни показва краят на света? Че даже и сам да участва в написването на сценариите, какъвто е случаят с Moonfall?
Защото винаги е искал да разказва точно такива истории, а и защото те са единственото финансово успешно перо в неговата филмография.
Може да звучи странно с оглед на всичко написано до момента, но Емерих казва, че е сред големите вярващи в "оригиналните идеи". За всяко хлапе, което му е казвало, че иска да се занимава с кино, има един и същ съвет - прави това, което искаш да правиш, и не оставяй другите да те разубедят.
"В моя случай [нещото] са големи научнофантастични филми с големи специални ефекти. От самото начало мечтаех за това. Моите любови бяха Джордж Лукас, Стивън Спилбърг, Мартин Скорсезе, [Франсис Форд] Копола", разказва германецът.
В Германия в края на 80-те и началото на 90-те обаче не е възможно да се прави подобно холивудско кино. А пред Емерих има и друго предизвикателство - той е гей, макар по онова време това да знаят само близките му приятели.
"Израснах в Германия, а когато отидох във филмово училище не исках да казвам "Аз съм гей", защото бях разтревожен, че няма да мога да правя филмите, които искам. Исках да направя филми като тези на Стивън Спилбърг и Джордж Лукас, а когато си в Германия, гей режисьор, означава нещо. Винаги ще кажат "гей режисьорът, който опитва определен тип филми", споделя Емерих години по-късно.
Така той напуска Германия, макар като основна причина да посочва критиците. По думите му последните му два филма в Германия - Ghost Chase и Moon 44, получават ужасни ревюта, защото са били "твърде американски" за немския вкус, а и защото са заснети на английски.
Така Емерих се мести в САЩ, когато е на 33. Определя го като "пробуждане" и посочва, че тогава не е имало гей режисьори, които да снимат екшън филми. Това му дава стимул да става все по-открит за личния си живот, а около филма си Stonewall получи дори награда от ЛГБТ организацията GLAAD.
Същевременно за същия филм отнесе и критики от други подобни групи, заради това, че основният персонаж е бял мъж, а са пренебрегнати тъмнокожите и латино активисти, ангажирани с протестите от 1969 г., за които Stonewall разказва.
Но това е само малък, по-личен момент от една мащабна кариера на екранни катастрофи.
В неговите апокалиптични филми често могат да се срещнат общи елементи - героят е обикновен човек, който - поставен в необикновена ситуация - оцелява през какво ли не и постига всичко; диалозите са клиширани, нерядко и леко елементарни; редовно се мярка някой любител на конспирациите, който се оказва прав за извънземните или за края на света; налице е и хумор - моменти, които уж трябва да са драматични, биват допълнени от абсурдни шеги, достойни за някоя продукция на Marvel, а режисьорът се оправдава, че смешките са начинът да се "балансира съспенсът".
Звучи познато, нали? Такива са повечето супергеройски блокбъстъри, които гледаме през последното десетилетие. И все пак филмите на Емерих се различават от тях, а самият режисьор не харесва историите в стила на Marvel.
"Намирам го за глупаво, когато някой си сложи супергеройски костюм и полети. Не го разбирам. Израснах в Германия, вероятно заради това", казва той.
Набляга, че истинските герои в неговите филми са редови хора, без специални способности. Е, трябва да отбележим, че много често са американци. Заплахите обаче не са про-американско ориентирани и сеят разруха навсякъде. Във филмите на германеца сме виждали как бедствия сполитат Рим, Вашингтон, Тибет, Лас Вегас, Рио де Жанейро... Статуи на Исус са се разпадали, но не и символи на исляма, тъй като неговият партньор в писането на сценарии Харалд Клозе е казвал, че "не пише [даден сценарий], за да има фатва за главата" му след това.
Въпреки това Емерих е получавал критики за разрушенията на екран и на нерелигиозна основа. Все пак той показва бедствия в Калифорния, която традиционно си има проблеми от природен характер. Показва и унищожение в Ню Йорк, което не се приема особено добре в годините след 11 септември 2001 г. Но защитата му е кратка и ясна:
"Ако вече не мога да разруша [на екран] голям небостъргач, защото терористи са взривили два от най-известните, кулите близнаци, какво говори това за нашия свят?"
Разказва как във филмовото училище е бил черната овца, защото други с насмешка казвали за него, че иска да прави "комерсиални филми". И той ги прави... до момента, в който филмите му спират да изкарват пари. Тук се крие и отговорът на въпроса защо след като сам е казвал, че ще е смешно отново да унищожи света на екран, пак се обръща към жанра на киното с бедствия.
Банално е, но най-вероятно става дума за пари. Нито един негов филм след "2012" не е наистина финансово успешен по начина, по който неговите стари екранни истории за глобална разруха са били.
В това число на неуспешни проекти влизат шекспировата конспирация "Анонимен", трилърът "Белият дом: Под заплаха" с Джейми Фокс и Чанинг Тейтъм, споменатата драма Stonewall, военният "Битката за Мидуей", че дори и "Денят на независимостта: Нова заплаха", всеки от които е с приходи, които не са достатъчни, за да направят филма успешен.
А ако някое студио ще ти дава пари, ще го прави за проект, за който мисли, че си подходящ. Холивуд очевидно смята Емерих за подходящ за истории за края на света, а и той вече сякаш не се бунтува. Ето защо сега му дават и 150 милиона, за да разкаже как Луната (или каквото е тя всъщност според сценария) се разбива в Земята.
Moonfall - и като жанр, и като сюжет - звучи като признание от страна на германския режисьор "Аз това си мога". Въпросът е иска ли публиката днес все още да гледа края на света на голям екран?
Или във време на пандемия, икономически сътресения и реални климатични промени предпочита да вижда как някой спасява същият този свят навреме.
