Няма да ме напусне споменът как като дете през пръсти поглеждах към телевизора, докато терминаторът Т-800, изигран от тогава все още младоликия Арнолд Шварценегер, режеше плътта на ръката си, за да покаже какво ни готви бъдещето - машини за убиване, прикрити в човешки образ.
То и целият "Терминатор 2: Денят на Страшния съд" е така - под опаковката на научнофантастичен екшън се крие една вечна класика, която повдига въпроси за рисковете от технологиите, самоунищожителната ни природа, човечността и съдбата.
Преувеличавам, казвате? Позволете да ви обясня защо не е така. Наскоро, в един прощаващ се със зимата неделен следобед, реших да си припомня филма на режисьора Джеймс Камерън от 1991 г. Има-няма почти 31 години след премиерата му и над 25 години, откакто съм го гледал за пръв път, а след това неколкократно съм измъчвал VHS касетата с него, докато повтарям като латерна "Аста ла виста, бейби!".
Вечните филми вървят с вечен вкус
Да се наслаждаваш на хубавото домашно кино върви с насладата от познат и вечен вкус. Stella Artois е белгийска бира с корени чак до 1366 г.
"Stella" означава "звезда" на латински, което прави тази бира още по-подходящ спътник, когато се наслаждавате на звездите от екрана. Защото някои удоволствия са вечни.
Но вече съм (сме) по-близо до възрастта на Арнолд във филма, отколкото до тази на младия Джон Конър (Едуард Фърлонг). Дали "Терминатор 2" прави същото впечатление? Дали се изживява така три десетилетия след създаването си?
Сюжетът на филма, ако не помните детайлите, е посветен на едно несбъднато бъдеще. През 1997 г. създаден от хората изкуствен интелект на име "Скайнет" решава, че ще му е по-добре, ако човечеството вземе, че изчезне. За лош късмет, сме били достатъчно прости да му се предоверим - "Скайнет" контролира ядрения арсенал на САЩ, "натиска" онова копче, което изкушаваше чичо Доналд, и бомбардира Русия. Тя, от своя страна, вика "Американские товарищи, дръжте тоя плутоний" и планетата се превръща в радиационна фурна.
Оцелелите трудно могат да бъдат наречени късметлии - те биват преследвани от скелетоподобни (и не само) машини, армията на "Скайнет", чиято цел е да терминира онези човеци, които са преживели атомните гъби.
97-а я помня с първата ми класна - г-жа Заева, пясъчнозелен детски костюм и някакви насадени с времето "спомени" за Виденова зима в първите ѝ месеци. Ядрен апокалипсис нямаше, както показва бърза историческа справка, така че от тази гледна точка "Терминатор 2" на пръв поглед издиша сюжетно. Но почакайте! Защо изкарахме просто Виденова зима, а не ядрена такава, разказва самият филм.
В далечното бъдеще (2029 г.) човешката съпротива се ръководи от Джон Конър, изигран за 10 секунди от рандъм дженерик мъж с белези по лицето, които да ни покажат колко е корав. Конър изпраща в миналото (1995 г.) препрограмиран терминатор (Арни!), т.е. една от машините убийци, чиято задача е да опази младата версия на Джон (Фърлонг), пакостлив келеш, който само с поглед си проси шамарите.
По следите на младия Джон е друг терминатор, изпратен назад във времето от "Скайнет" - по-модерният, течнометален Т-1000, изигран от перфектния в студеното взиране и плавните движения Робърт Патрик.
В общи линии, две машини пътуват назад във времето, за да се бият за съдбата на хлапак с предполагаемо славно бъдеще. По този начин създават времеви парадокси, които причиняват главоболие, ако ги мислите твърде много. Но не това е идеята - идеята е да се наслаждавате.
Нека бъдем честни - "Терминатор 2" рециклира и обогатява сюжета на първия филм, като разказва сходна история, но по-добре. Именно заради това днес си говорим за "Терминатор 2", а не за иначе също култовия "Терминатор 1".
В рамките на 2 часа и 17 минути (с надписите) Джеймс Камерън успява да побере камари зрелищен екшън, различни персонажи, локации и събития, които някой модерен сериал ще влачи в 10 епизода с клифхенгър накрая.
Още по-впечатляващо е, че сценарият е написан за по-малко от два месеца. Камерън и съсценаристът Уилям Уишър още през 91-ва създават класика с теми, които са актуални и в настоящето. Там се говори за опасността от изкуствения интелект, а днес милиардери като Илон Мъск и Марк Зукърбърг спорят именно за това. Там машини избиват хора, а днес безпилотни дронове бомбардират цели по света.
Там е зададен въпросът за самоунищожителната ни природа, а днес в новините гледаме примерите за нея.
31 години по-късно все още е удоволствие да проследиш тази чудесно разказана история, както вероятно ще бъде след още 10, 20 или 30 години. "Терминатор 2" не натоварва зрителя с темите и посланията си, защото ги представя чрез интригуващи персонажи и пищни екшън сцени, от които съвременните кинотворци трябва да се учат.
Филмът успява да изглежда актуален и по линията "жените и малцинствата в Холивуд". Камерън, още преди да е станало модерно и сякаш задължително, успява да е политкоректен и то без да го натрапва като в наши дни (е, изключение са мексиканците, в чието мазе има цял арсенал...).
Имаме тъмнокож персонаж - Майлс Дайсън (Джо Мортън), който е представен като любящ мъж и баща, успешен в професията си. Когато разбира бъдещите последствия от работата си, веднага е готов да унищожи всичко, за което се е трудил години наред. Нещо повече - готов е да жертва и себе си, защото човеколюбието му е по-силно от амбицията, любовта към собственото му семейство и дори грижата за собствения му живот.
Нещо повече, в ера, в която Холивуд се мъчи да създаде силни женски образи, сякаш забравяме, че перфектният силен женски образ съществува и се казва "Сара Конър".
Тя е не само майка-закрилница на Спасителя Джон, но и на цялото човечество. Жертвала е живота си, за да превърне тялото и ума си в оръжия, с които да предпази сина си и по възможност да предотврати Деня на страшния съд, който "Скайнет" ще донесе със себе си. Линда Хамилтън прави роля веднъж в живота, а нейната Сара е урок и за сценаристи, и за актриси, които искат да създадат следващия badass женски персонаж в екшън киното.
И като стана дума за перфектни роли, нима "Терминатор 2" не е върхът в кариерата на Шварценегер? Да е дърво, покрито с мускулеста плът, и да се гаври с шекспировия език с очарователния си австрийски акцент тук не само не му пречи, а му е от полза, за да изиграе персонаж с метален скелет и присаден език.
Арнолд тук е велик - от мига, в който по голи баджаци малтретира рокери, през позирането като фешън икона с дрехите им на фона на Bad to the Bone, та до палецът за сбогуване, който като лава може да разтопи всяко мъжко (и не само) сърце.
"Терминатор 2" е остарял в малко отношения. Дори специалните му и визуални ефекти са приемливи, а на места дори по-убедителни от предлаганото от блокбъстърите днес. Един приятен повей на автентичност от времената, в които Холивуд не разчиташе само на компютри за създаването на зрелищни екшън сцени, но и на много практически ефекти (още помня задкулисно предаване за това, че легендарният скок с мотор на Т-800 е заснет с помощта на кранове и кабели).
Днес Холивуд трудно може да създаде подобен екшън филм - не само предлагащ най-доброто от жанра си, но и надскачащ същия този жанр и притежаващ сърце.
Живото доказателство видяхме през 2019 г., казваше се "Терминатор: Мрачна съдба" и мрачната му съдба е, че вече мнозина не го помнят, подобно на предните три опита магията да бъде уловена отново - "Терминатор 3: Бунтът на машините" (секси Кристана Локен, нищо повече), "Терминатор: Спасение" (на този даже трябваше да му гугълна името, около него помня най-вече скандала с псуването на Крисчън Бейл зад кулисите) и "Терминатор: Генисис" (изписването на името не е грешка, филмът е грешка).
Истината е, че нито едно от тези четири продължения, родени от холивудска алчност и безидейност, не трябваше да съществува. "Терминатор 2" слага край на историята и казва всичко, което Камерън е имал за казване. Всеки живот е важен. Не всяка машина е лоша. И най-важното - сами ковем съдбата си.
Така че не оставяйте на петната, които продълженията хвърлиха върху поредицата, да ви откажат да се настаните удобно вкъщи и отново да си пуснете "Терминатор 2: Денят на Страшния съд".
Да се убедите и вие, че все още става. Тъй де - че е вечен.
