Те не вярват, че "много хубаво не е на хубаво". Не са убедени, че "не би мирно седяло, не би чудо видяло". Даже не смятат, че "скромността краси човека" или че ако "много се смеем, значи нещо лошо ще се случи".
На българска почва песимизмът е дълбоко залегнал в народната ни психология, само че идват поколения, които не се асоциират с него и със злокобните му поговорки. Не са фаталисти и гледат далеч по-лековато на живота, което всъщност е прекрасно.
Затова за тях Хелоуин е само поредният повод да се повеселят и псевдопрокоби като "Диабет или затвор" са им смехотворни.
Последният цитат за щастие не е мое дело.
Той е от кмета на Елин Пелин, който забрани да се "празнува" Вси светии, макар че езическата вакханалия между настоящето и отвъдното дори не се празнува - тя се чества. Ивайло Симеонов можеше да се ограничи с въображаемата си забрана, но предпочете да наговори още куп безсмислици в свое оправдание.
Като например, че ни натрапват "извратени празници". Уау, група подрастващи, облечени като любимите си герои, са "извратени"? А какво да кажем за курбаните и ритуалните кланета пред очите на децата - те явно са по-приемливи. Или пък по-християнски?
Симеонов не пропусна и да изтъкне Деня на народните будители, макар че празникът е на друга дата и в главата на интелигентен човек не би трябвало да стават обърквания. Напук на кмета поколението, което не вярва, че "много хубаво не е на хубаво", си иска забавленията, смеха, шарените костюми и оптимизма.
И съм съгласна от цялата си душа с тях, защото ми е дошло до гуша от черногледство, от сърдити физиономии, от хора, които не могат да се засмеят и на най-веселия виц.
В изконно българските празници - също дълбоко езически до един, както и Хелоуин - няма изобилни поводи за радост и весел детски смях. Ни кукеруването ни, ни лазаруването ни са поводи, които да обединят всички в едно и да се очакват с ентусиазъм от участващите в тях.
Колкото и прекрасни да са те, както и още куп български ритуали, те до огромна степен са изгубили тежестта си и значението си и са останали като топъл спомен за отминали времена.
Но Хелоуин, ех, Хелоуин. Той тепърва набира скорост, която никакви кметски забрани няма да спрат. Дудненето, че е привнесен, сатанински, небългарски, не отменят блесналия поглед на нито едно дете, когато в кошницата му се озове шоколад в разноцветна опаковка или причудлив бонбон-тиква.
Оплакванията, че губим себе си в чужди празници, не важат в глобален свят, в който тийнейджърът няма търпение да нахлузи гащеризон като от Squid Game.
Сигурно едно време, някъде около началото на XX век, със същото мрънкане се е посрещало украсяването на елхата, смятано за аристократична ексцентричност, внесена от Запада.
После някой е видял, че накиченото дръвче носи радост, и е осъзнал, че няма да стане нищо страшно, напротив.
Та така и с Хелоуин. Той е на всички, на които искат да си прекарат добре и да загърбят тоя ми ти вечен песимизъм. Те не искат факелни шествия или поне не искат САМО тях, а желаят и да се маскират, танцуват, събират лакомства.
Българският фолклор не успя да им даде роден повод да го направят. Келтският успя, напук на сърдитите кметове и техните псевдопрокоби.
