Няма как да говорим за класически комедии от 80-те и да не споменем Еди Мърфи поне няколко пъти. А когато той работи в тандем с режисьора Джон Ландис, трудно може нещо да се обърка. Освен ако не става въпрос за "Ченгето от Бевърли Хилс 3", но това е друга история.
В “Пристигане в Америка” Мърфи е на върха на славата си и просто в най-добрата възможна форма. Има някои, които даже определят историята за африканския принц от измислената държава Замунда, който търси любовта в Ню Йорк, за една от най-добрите комедии изобщо.
Поредицата с Лесли Нилсен без съмнение е един от символите на специфичния комедиен slapstick жанр, който акцентира върху грубата ирония, пародията и най-вече отхвърлянето на каквито и да е закони на физиката. В случая сюжетът няма абсолютно никакво значение, като той просто служи за връзка между отделните абсурдно смешни сцени. Когато и да гледате "Голо оръжие" обаче, няма да сгрешите.
Тук вече говорим за величие, което нарежда филма в категорията “национално богатство” на Австралия, наред “Лудия Макс”, разбира се. Едва ли ще е преувеличено, ако кажем, че именно историята за Дънди е в основата на затвърждаването на всеки един възможен стереотип за Австралия. Филмът разказва за коравия Майкъл Дънди, който живее в австралийската пустош, а основното му занимание е да лови крокодили с голи ръце и да се напива до припадък. Всичко обаче се променя, когато се среща с една американска журналистка и заминава с нея за Ню Йорк.
Класическа история за комичния сблъсък на две коренно различни култури, представени от бушменско племе, което все още не е достигнало до каменната ера, и от суетливи и невротични бели, които от своя страна също изпитват трудности със съвременната цивилизация. А в основата на всичко стои една празна стъклена бутилка.
Тим Бъртън някога беше един от най-нестандартните и смахнати (в добрия смисъл) режисьори. Всеки негов филм имаше комедиен заряд, но "Бийтълджус" е може би най-шантавият и най-забавният от всички. Във време, когато се филмират буквално всякакви идеи, "Бийтълджус" се откроява със своя собствен уникален свят и най-вече с използваните костюми и грим. Майкъл Кийтън прави една от ролите на живота си, изграждайки един особено култов и тежък за пресъздаване герой на Бийтълджус - призрак на един леко шантав британски лорд, нает да прогони семейство от наовозакупена къща.
Преди “Ловци на духове” беше “Нашивки”, където реално изгряха звездите на Бил Мъри и Харолд Реймис, който като сценарист има участие в не малко добри филми, въпреки че не винаги играе в тях. Тук обаче той показва в пълна сила актьорския си талант, а пък Мъри от своя страна е точно такъв, какъвто сме го познавали винаги. В добавка идва и масивното (в буквален и преносен смисъл) участие на Джон Кенди. В случая Мъри и Реймис играят двама приятели, които недоволни от работата си, решават да се пробват в армията.
Тук отново се вижда отпечатъкът на Реймис, който в случая поема режисьорска палка, за да екранизира злополуките на семейство Гризуолд и техните неуспешни опити да си прекарат ваканцията добре. Филмът представя едни абсурдно нелепи герои, които непрекъснато попадат в дори още по-абсурдни ситуации. Толкова е успешен, че след него идват цели четири продължения.
