Към втората минута на "Outta My Head" на поп-RnB звездата Khalid, странен, чужд звук изниква сред лъскавия дископоп на песента. Той копира мелодията за около 15 секунди, преди да се изгуби във фона.
Възможно ли е това да е… да, китарно соло!
Солото в новия албум на Khalid, изсвирено от Джон Мейър (John Mayer), е начин за прескачащия между жанровете Khalid да покаже многостранната си визия. Но не може да се отрече, че през 2019-а яркото китарно соло - един от най-видните компоненти на рокенрола - е все по-застрашен вид.
В последните парчета на водещите мейнстрийм рок или свързани с рока групи на нашата ера — Imagine Dragons, The 1975, Twenty One Pilots — ще чуете доста гумени бийтове и програмиране, но почти никакви китари. Още по-малко нещо, наподобяващо традиционно стъргане на електрическа китара.
Елементи на рап-рока, алтернативния рок от 90-те и емо стила от време на време изникват в съвременния поп, хип-хоп и аренби, но китарите много рядко го правят. Когато чуете соло в поп-запис — примерно "Bad Guy" на Били Ейлиш (Billy Eilish)— е по-вероятно да чувате някакъв тип синтезатор или кийборд.
Показателно е, че малкото скорошни китарни солови моменти, които са оставили белег в културата, са в киното, не в музикални записи. Във филма "Бохемска рапсодия" Фреди Меркюри (Рами Малек) кара Брайън Мей (Гуайлъм Лий) да усъвършенства оригиналното си китарно соло в парчето "Бохемска рапсодия", като му казва да вложи "тялото и душата си в него". Гледката на мъж, стоящ пред усилвателите, изпипващ всяка нота от солото си, изглежда дори още по-стара от самия рок; сякаш гледате ритуал от древен Египет.
За разлика от "Бохемска рапсодия", "Роди се звезда" е ситуиран в съвременния музикален свт, но Джаксън Мейн (Брадли Купър) би могъл със същия успех да действа през 70-те наравно с Queen. Със сериозното си излъчване на мъж от пустошта, Мейн вече изглежда като призрак от миналото на рока, особено сравнен с музиката и излъчването на по-стилизираната Али (Лейди Гага). Нарастващата ирелевантност на Мейн е показана все по-очевидно, когато той и неговата група свирят на някакъв вид фестивал на открито и подхващат метъл-рок парчето си "Black Eyes". Подпухнал и потънал в пот, Мейн навежда глава и започва китарно соло като излива гневни, насечени ноти от струните си.
Предполага се, че подобно грубо отношение с инструмента би трябвало да символизира вътрешната му болка, но сцената същевременно крещи: този човек е толкова свършен, че дори си позволява китарно соло.
През по-голямата част от последните над 60 години, започвайки с моменти като пронизващия саунд на Скоти Мур в "Heartbreak Hotel" на Елвис, китарата е била част от ДНК-то на рока. Някои от инструментите, отговорни за това звучене, могат да бъдат видени отблизо от жителите и гостите на Ню Йорк. Там, в нюйоркския музей на изкуството „Метрополитън", има изложба на рок-инструменти с името "Play It Loud". В нея са изложени китарата, която Джими Хендрикс използва за прекрасното си бясно соло в "The Star Spangled Banner", боядисаната в червено китара, която Еди ван Хален използва в "Eruption", и различните инструменти, които Джими Пейдж използва за "Whole Lotta Love" и "Stairway to Heaven" на Led Zepellin.
Но самият факт, че тези инструменти са показани зад стъкло в музейна експозиция, само затвърждава усещането, че китарното соло като музикален или културен фактор е преминало отвъд пика на славата си.
Трудно е да посочим кога китарата в мейнстрийм рока и попмузиката започна пътя си по низходящата спирала на забравата (не и в метъла, където солото още владее сцената).
За известно време изглеждаше сякаш всеки поп-хит (най-вече "Beat It" на Майкъл Джексън) имаше соло, което му придаваше известна сериозност и тежест. Определено алт-рок сцената на 90-те заби първия кол в сърцето на китарните сола. Кърт Кобейн си позволи соло в "Come as You Are", а Били Корган от Smashing Pumpkins накара много рок-критици да използват фразата "вади соло". Но текстурите и разпръснатият, не-показен стил беше по-предпочитан от пластмасовата показност на глам метъла, който грънджът и алтернативният рок заместиха. Тези стилове отразяваха често обърканите, сложни емоции в текстовете на изпълнители като Кобейн и Корган. Кърт например почти никога не излизаше отпред на сцената през соловите си китарни изяви.
Китарните партии в записи на банди като Pavement добавиха ново ниво на ирония към солото, а когато хард-рокът се завърна в началото на новото хилядолетие под формата на ню метъл, рифовете в парчетата на KoRn или Deftones често бяха дори още по-крайни и болезнени от тези на Кобейн.
Вероятно беше неизбежно китарното соло да надживее полезността си. След всички тези години и иновации, какво би могло да предложи то? Какво не е било правено вече, от Хендрикс до Стиви Рей Вон?
Но възходът на хип-хопа, денс музиката и съвременния поп затвърдиха колко излишни и ирелевантни са солата. В тези жанрове, китарите често са семплирани или използвани за ритмични модели, но солата като цяло не съществуват. Показателно е, че "Don’t Hurt Yourself", колаборацията на Бионсе с Джак Уайт в духа на Led Zeppelin, не съдържаше почти никакви значими китарни изпълнения.
Също толкова си заслужава да отбележим, че през последните 15-20 години, изпълнителите, които са свирили на китара като Джими или Стиви, съзнателно гледаха в миналото. През първото десетилетие на този век Джак Уайт и Дан Ауербах от Black Keys поддържаха китарното соло извън моргата. Солата, особено на Уайт, бяха френетични, неравни, резки и изострени, а новият сингъл на Black Keys "Lo/Hi" включва кратко, здраво соло на Ауербах.
Актуалният This Land на тексаския блус-рокер Гари Кларк-джуниър едновременно отхвърля соловите китарни клишета, и същевременно бълва много хлъзгави рифове в песни като "Low Down Rolling Stone". И все пак дори в рока с ретро излъчване, китарата вече е второкласен обитател. "Ready to Let Go" на Cage the Elephant съдържа най-краткото и най-некитарно звучащото соло; то изглежда като слайд китара, учеща се да подсвирква, и приключва още преди да осъзнаете, че е започнало. Новият им сингъл "Goodbye" е балада, опираща се изцяло на пиано — без каквото и да е соло.
Извън самото звучене, традицията може да бъде разглеждана и като културна отживелица, както и музикална такава: има ли нещо по-мъжко и по-бяло от китарното соло?
От друга страна, на наградите "Грами" тази година, две жени отстояха своята територия в традицията на солата с истински солови китарни моменти. По време на изпълненията си на живо и Ани Кларк (St. Vincent), и аренби изпълнителката H.E.R. блеснаха със сола, които бяха стегнати и елегантни, вместо да са крещящи или мачовски.
Подходът на Ани Кларк към китарата е не толкова показен и по-текстурен; нейните рифове и от време на време сола не изпъкват толкова много, колкото се сливат в аранжиментите, което е уместно за изпълнител, сред чиито китарни влияния са по-деликатни музиканти като Робърт Фрип и Марк Рибо.
"През няколко години редовно някой заявява, че китарата е мъртва", каза изпълнителката миналата година. "А това просто не е вярно. Тя ще бъде преоткрита и цикълът ще продължи. Китарата никога няма да умре или изчезне."
Солото може никога да не доминира по начина, по който го е правило някога, точно както и рокът, но с помощта на хора като Ани Кларк, то може за пореден път да избегне преждевременно опело.
