Срещаме се с Явор Ганчев, собственика на „Дюкян Меломан", дни преди тазгодишното издание на неговия фестивал „Джаз+", за да си говорим за джаз, музика, фестивала и разни други меломански работи.
Неусетно обаче - сигурно защото ние сме твърде любопитни и твърде настойчиви, а Явор е резервиран, но доброжелателен и охотно отговаря за куп интересни неща, стига да налучкаш какво точно да го питаш - разговорът се прехвърля и на други теми. И става толкова интересно, че от тях излиза цял отделен материал (можеш да го видиш тук).
Иначе само му споменаваш Кийт Джарет и той казва „ааа, не". Казваш Ал ди Меола - и той благосклонно ти дава новия му диск, който ще излезе след седмица („Ама ще напишеш ревю!"; ще напиша, къде ще ходя..). Питаш го за най-доброто в момента и като разбира, че си чувал за него, ама не си точно в час, ти дава диск и DVD - да чуеш и видиш. Приисква ти се да ходиш по-често там... или пък не, защото от рафтовете дебнат толкова изкушения, че ти става лошо - нямаш нито толкова пари, нито толкова време, които да отделиш на тези прекрасни неща...
Явор е отделил обаче от времето си в натоварен ден, за да разговаря с нас. И ето чисто музикалната част от разговора ни.
Тази година на фестивала „Джаз+" имате повече гости от обикновено, но пък няма голяма звезда. Случайно ли е или заради кризата?
Кризата Е фактор. Защото всеки от музикантите го мерим по цената му. Но иначе, при друго стечение на обстоятелствата, всеки от тези музиканти в афиша би могъл да е звезда. А и във всяка от групите има имена, за които само изброяването на проектите или музикантите, с които са свирили, ги поставя в тази категория, макар че те собствено не се „звездеят" точно с тази програма, с която се представят тук.
Дано просто хората са убедени, че с това, което сме направили под името „Джаз +" в последните 5-6 години, гарантираме, че няма да бъдат разочаровани и този път, дори и да не се отворили интернет да проверят кой кой е от тазгодишната ни селекция. Досега не сме ги разочаровали и работим именно за това хората, които ни се доверяват, да стават все повече.
Защото ние нямаме социалния навик да ходим навън на жива музика както имаме например социалния навик да ходим навън на бира и пица. Затова хората отиват на концерт само ако са фенове и са 100% сигурни, че знаят каква е музикалната програма. Това много ни липсва. За разлика от на Запад, където излизат често да видят „какво е това, не го знам, но тоя клуб го харесвам". Още повече, че клубовете там имат име и традиции. Ние това се опитваме да направим тук - нещо като клуб.
Колко голям е рискът да каните имена, които са добри, но не са чак толкова популярни?
Толкова голям, колкото можем да си позволим. И във всеки от случаите за нас рискът е пределен, граничен. Отиваме дотам, докъдето можем да понесем евентуален провал. Не ни е толкова важно да каним популярни имена. Това, което ни интересува, е да каним имена, които имат да кажат нещо важно в света на музиката днес и сега. Много рядко това съвпада с това, което българската публика знае за световната музика.
Примери за успехи и разочарования от вашата практика?
Ян Гарбарек и Дулсе Понтеш са най-голям пример за успех като брой хора, които са ги посетили. А на концерта на Томаш Станко имаше много малко хора. Друг такъв пример е концерта на E.S.T. Жалко е, че имаше толкова малко хора - в момент, в който Есбьорн Свенсон беше на върха и правеше концерти пред 4000 души във Франция. Но за мен не е толкова жалко, защото аз седях на една маса с тези хора и си говорих с тях.
Истински жалкото е, че каквото беше, беше - повече няма! Есбьорн Свенсон вече не е жив... Разочарованието е в пропуснатите шансове за много хора. Ние от екипа нашето си го взимаме - радваме се на концертите, общуваме с артистите...
Жалко е за възможността, която се дава на много хора и която от моя гледна точка те като че ли лекомислено пропускат. Ние си програмираме нещата, които са актуални днес и сега и си струва да бъдат видени сега. По този начин се опитваме да накараме София да заприлича по нещо на който и да е град малко по на запад от Виена.
Джазът и по-музикантската музика за по-заможни хора ли са?
Верният отговор е не, въпреки че винаги изглежда, че е да, защото винаги става въпрос за цена, която човек трябва да плати, за да е съпричастен към един клуб на хора, които се наслаждават на определен вид изкуство. По този признак изглежда, че е за заможни хора.
Но всъщност става въпрос за пренареждане на приоритети. За всяко нещо се дава определена цена. Ние се опитваме да накараме хората да я дадат за едни неща, вместо за други, които не са толкова свързани с изкуство или забавление. Хората дават много пари за забавления, които не са свързани с изкуство. Ние се опитваме да ги насочим към забавления, свързани с изкуство.
Има ли в България достатъчно хора, които оценяват и интегрират българския фолклор в музиката си?
Не, защото за това трябва да имаш достатъчно опит за нещата, които се правят около България - в Европа и по света. Не съществува българска музика сама по себе си - отделна и извън световната и европейската. На българските музиканти им липсва опит, от който те се лишават съзнателно и сами, защото са обърнали гръб на активното общуване и сравняване с това, което е актуално в света.
Генерализирам, разбира се. Със сигурност познавам и музиканти, които не се вписват в тази категория, но в момента говорим за онова, което се произвежда като българско. Което виждаме година след година да го няма. Не го виждаме да се появява, а виждаме че все не се появява.
Имаме малка селекция с български артисти в дюкяна. Защото като дойдат чужденци, а те идват много - магазинът ни е листнат и в Rough Guide и в други справочници за туристи, които посещават Спфия - за нас е много важно да им предложим нещо, за което да не ме е срам, че съм им го предложил после. Защото това са хора от света и да влязат в нашия музикален магазин, значи че са влизали в много други музикални магазини по света, че са слушали много музика и че имат много музика. И трябва да им бъде предложено нещо, което достойно да седи в редичката с много-много-много дискове, които имат.
Ние имаме една много ниска производствена ефективност в областта на културата, защото не сме солидарни и организирани всеки да прави това, което го кефи, което разбира и да остави и другите да правят това, което тях ги кефи и от което разбират. У нас всеки творец се опитва да прави всичко сам и закономерно резултатът не може да е конкурентоспособен където и да е извън неговото село.
И все пак какви български дискове препоръчвате на чужденците?
Не искам да назовавам конкретни имена, защото ако не споменеш някого, той се сърди и смята, че нарочно си го пропуснал. Не го разбирам това, но средата, в която живеем е такава. Това е и една от причините ние да изберем комфорта да работим с чужди музиканти - защото е много удобно и лесно да се работи с чужденци. Просто с тях говорим на един и същ език.
А с вашите контакти препоръчвали ли сте навън български музиканти?
Постоянно! Но това не е достатъчно. За да имат успех български музиканти навън и да ги забележат, трябва да има някой, който постоянно да работи за имиджа и кариерата им, да ги лансира и промотира. А ние нямаме тази възможност да го правим.
Tова ли е онова, което им трябва на българските музиканти, за да имат повече успех навън - хора, които да ги лансират?
За да има успешни български музиканти навън, те трябва да се отворят и да са наясно къде стои тяхното изкуство в редицата на техните колеги от Европа и света. Когато те си дадат сметката, че заедно с техния продукт човек слуша и всичко останало, което се създава по света, те ще разберат какво трябва да направят.
Тук е много уместен един цитат, който наскоро срещнах някъде, макар да не помня автора му. Попитали известен френски познавач на картини как познава коя картина е добра и коя е лоша. И човекът им отговорил, че няма нищо по-лесно от това нещо - трябва просто преди това да си видял 1000 картини. И от 1001-вата нататък знаеш коя е добра и коя е лоша.
Проблемът с музиката е точно същият. Не можеш да прецениш дали едно нещо е добро или лошо, ако не си чул 1000 неща - поне. А не знам дали си давате сметка колко много са 1000 неща да чуеш както трябва. И аз съм убеден, че голяма част от българските музиканти не са чули 1000 неща на ниво, които в момента са актуални и в момента се правят в Европа. Всеки си има нещо любимо седемдесетарско или осемдесетарско, всеки слуша Дейвид Ковърдейл или фюжънски неща на Майлс Дейвис и Хърби Хенкок и иска да прави джаз, като последното джаз нещо, което е чул, е направено през 80-те години... А?!
Убийствено си прав според мен, но в интерес на истината съм длъжен малко да поспоря с теб. Защо в страните, в които се раждат новите неща в музиката, продължават да се пръкват млади 20-годишни хора, които правят нещо ново, оригинално и нечувано досега? Защото са чули 1000 неща? А българите - и на 20, и на 50 години - какво?...
... слушали са 1000 неща? Тц. Ще ти кажа как става това нещо. Става в семейство, в което има грамофон и фонотека, става в страна, в която има радиостанции с добра селекция, става в град като Лондон, където всички радиостанции пускат различна музика, докато ние в България имаме толкова радиостанции, колкото и в Лондон, само че нашите пускат едни и същи 200 парчета. Това е разликата. Това е много голяма разлика.
За попълване на визитката ти - любими изпълнители?
С малки изключения всичките 50 концерта, които сме направили през годините, отразяват вкуса и любимите ни изпълнители с Маргарита. С малко повечето нейни пристрастия към фламенко изпълнителите и моите пристрастия към джаз пианистите.
Кого си мечтаете още да доведете?
Във всеки случай не и Кийт Джарет, когото спомена преди малко. Няма никаква гаранция, че ще се държи прилично. Той е много особен човек - в състояние е да стане и да прекрати концерта, ако някой се закашля на първия ред. И го е правил и е обиждал публиката. Което на гениите е позволено, но пък на нас ни е позволено да не си мечтаем за такива гении. Ако искам да го чуя да свири на живо, по-лесно би било да ида да го чуя някъде, отколкото да си давам целия труд да организирам негов концерт в София.
Всъщност този, когото най-много харесвам, вече сме го правили и ще го направим отново догодина - Роберто Фонсека. Това за мен е съвременният пример за гениален музикант. За двайсетте си години - музикант, композитор, продуцент, лидер на група, невероятен човек и човек, който няма съзнание за собствената си значимост. Той във втория си диск записа едно „българско" парче, вдъхновено от 4-дневния му престой в София през 2008 г.
Това беше последният концерт на групата от европейското им турне и вместо да прекарат последните си дни в Мадрид преди да отлетят за Хавана, те останаха в България. Прекараха ги с българи. А Роберто конкретно е много голям почитател на българския фолклор. Е, ритъмът на ръченицата не е влязъл много успешно в неговото парче според мен, но има човекът кога да се научи.
Може да е смешно, но е въпрос на израстване в определена ритмична и звукова среда. Цялата сложност и богатство на кубинските ритми не може да бъде възпроизведена достоверно и от най-добрият български музикант. И обратното - дори един гениален кубински музикант, който е израснал с много сложни кубински полиритмии, има нужда от много български въздух и много да свири българска музика, за да може да докара българската автентичност.
Какво би ни препоръчал като явление от миналата година, което да не пропускаме?
Концертният албум на Роберто Фонсека. Записан е на фестивала Марсиак във Франция, чиито директор кани Роберто всяка година, защото го обича по същия начин като нас. Явно му създава достатъчно комфорт, защото както можете да видите - албумът е диск и DVD - е пред една публика от над 2000 души, която реагира като на рок концерт - нещо изключително рядко, което можеш да видиш.
E.S.T. правеха така на времето пред големи тълпи, които реагират на пиано трио с инструментален джаз с емоцията на рок концерт. Разликата къде е? Роберто Фонсека е нещо, което става сега. Истинското удоволствие е да видиш тези много малко неща, които стават днес, в момента, които си струва да им обърнеш внимание.
Защото и днес, както и преди 30 години нещата, които си струва да им обърнеш внимание, са много малко. А тези неща от преди 30 години, които е трябвало да бъдат видени, сега е лесно да бъдат видени. Защото са останали 30 години. Ние не знаем кое от днес, което става, ще остане след 30 години. Там е тръпката и удоволствието да го гледаш и анализираш сега - и да кажеш „ето това е гениално, това е много хубаво", нещо, което да го посочиш с пръст всички да го видят.
Кое е важното на тук и сега в музиката?
Миналата година имахме концерт на Томатито и 10 дни след това беше концертът на Пако де Лусия. Гледахме и Пако, защото сме му големи фенове. Но за мен лично удоволствието от концерта на Томатито беше още по-голямо, защото всички, които бяха гледали двата концерта, ни казаха, че Томатито е бил по-добър.
Поради същото, което непрекъснато ви говоря - Томатито прави интересна музика, актуална сега. Даже има парадокс. Томатито не прави фюжън музика, тя е негова, но в границите на традиционната фламенко форма. И въпреки това успява да звучи по-свежо от музиката, която Пако прави - която иначе е фюжън, трябва да смесва жанрове и на основата на фламенкото прави нещо ново.
И се оказва, че Пако е държал пулса на тази музика преди десетилетия, през 70-те и 80-те, а простото възпроизвеждане на тази формула днес не дава свежа музика. А с Пако беше един от най-великите фламенко певци - Дукенде. Човекът на хармониката пък беше най-великият хармонист, който съм слушал на живо в живота си - по-добър от всички джаз хармонисти, които познавам. От всичките 9 музикант на сцената той беше най-ценният, по-ценен и от Пако, който вече е възрастен, много уморен, ръката му е бавна, но той - нали - е Пако!
Когато след 50 години свирене някой е направил толкова, ти винаги ще си щастлив, че можеш да го видиш, да го чуеш и да му кажеш от една ръка разстояние „Благодаря, маестро". Но тези два концерта само потвърдиха, че има неща, които са известни, и неща които са живи и актуални днес и трябва да се видят сега.
