Оказва се, че събуждам Константин Кацарски от Bluba Lu, когато му се обаждам малко след 10 сутринта. Няколко часа по-късно отиваме на гости в дома му в Лозенец и тогава разбирам, че той е легнал някъде към 5 и половина или нещо такова и това е обичайно за него.
Вероятната причина се вижда лесно - в спалнята му има микрофон, компютър, фантастични мониторни колонки и още една-две джаджи. „Маркирам си тук в къщи разни неща и идеи, после ги оправям в студиото", казва той.
Пуска ни свой ремикс на „Празен кадър" на Остава, който ни оставя с увиснала уста. Стигаме до извода, че така трябва да звучат Остава. „Май и те така мислят, изглежда ще им направя няколко нови парчета", усмихва се Коцето.
После почва да ни пуска парчета от новия си проект Koka MassJazz - още сурови демо версии. На вратата на дома му се сблъскваме с поета Стефан Иванов, който е наминал да му остави нови свои текстове за въпросните парчета. Стефан прави и един пърформънс „Бавно: Изговорен Свят", в който поети четат стихове, а Bluba Lu миксират към това музика и видео на живо.
„Последният път над 100 човека платиха по 10 лв., за да слушат стихове", каза ми Стефан няколко дни по-рано. Сега правят ново издание. Паралелно Коцето се готви и за концерта на Bluba Lu тази седмица в „Строежа", както и за други работи.
„Абе, пълна лудница", както ни казва самият той в типичния си откровен стил. Нещо подобно се получава - тоест, не ни се получава изобщо - когато се опитваме да вкараме разговора с Коцето в рамките на някакво интервю и с някакви последователни въпроси. Той просто има много какво да каже и мисълта му с лекота скача от тема на тема. Но, разбира се, ние все пак опитахме и даже започнахме с въпроса, който ни интересува най-много.
Кога ще излезе новият албум на Bluba Lu?
Чакаме Еди (Стивънс - екс-Moloko, с когото записваха в София миналата година - бел.ред.), той имаше някакъв проблем с файловете, които му изпратихме. Преди седмица му се роди и дъщеря. Ние сме записали нашата част, остава той да направи клавишните и програминга. Ще го мастерираме вероятно в Амстердам - където са мастерирали също Zero 7 и Moloko.
Работата с него си беше по-скоро един месец школа по тонрежисура. Той ни показа толкова много и такива неща, които няма откъде да ги научиш.
Идейка
Сега се боря да намеря спонсори да направим „10 години Жълта Музика" - 10 концерта в 10 града на България по повод юбилея. Да се съберем всичките групи от онова време и да направим наистина добър концерт. Хванал съм се да направя и ремикси на всички тези групи - Остава, Анимационерите, Уикеда - на парчета от първите им албуми.
Koka MassJazz
Отдавна исках да събера група, с която да се върна към един много любим мой стил през всичките тези години - есид джаз. Имам потребност да го направя. Всъщност навремето започнах с чист джаз. Първият ми албум беше с една група Green Orange Gloss, в която китарист беше сегашният директор на „БГ Радио" Ники Янчовичин, а басист ни беше Тома Марков, писателят. „Рива Саунд" ни издадоха на касета през 1995-та.
Koka MassJazz всъщност беше замислен като диджейски проект, но се превърна в група. А после направих и Koka MassBass, който вече си е само диджейски формат за парчета, които правя в стил хаус, техно, дъб степ и за такъв тип сетове. А Koka MassBass в един момент прерасна в Bluba Box.
Кой кой е в Bluba Lu
Bluba Lu сме си аз и Димитър Паскалев. И искаме това име да си остане за всичките неща, които сме правили през тези 10-12 години - експериментите, концертите, концептуалните албуми.
Нещо друго за деклариране, освен музика?
Не. Успявам да се издържам само с това. Понеже музиката има много страни - освен самото й правене, има и представяне на тази музика. Ако говорим само за продажбите на дискове - това е кауза пердута, забравяме за това.
От години вече след като направим някой албум следва рекламна кампания, при която правим договори с дистрибуции, например в чужбина. Не сме особено известни там, но заради наистина сериозната кампания, която правим - в десетки медии, радиостанции и другаде - продаваме.
Мениджмънт и реклама
В Англия например имаме двама души, които се занимават с това. С Мартин Бочит работим от близо 5 години. В началото всичко по промоциите си правехме сами, но в един момент осъзнахме, че не можем така, не ни стигат силите. Все пак маркетингът е една сфера, която на нас ни е абсолютно непонятна и няма да се оправим в нея. И потърсихме хора, които да се занимават конкретно с това. Ние правим музика, дизайн, оттук нататък трябва да поеме някой друг.
В България вече от 10 години зад нас стои Катя Атанасова. Когато се издава нещо или се прави концерт, тя поема кампанията. После намерихме и чужденците.
Резултатът от работата с тях беше, че успяхме да стигнем до радиостанциите в чужбина. Ако просто ей така пращаш дискове на радиостанция, не става. Успяхме да стигнем и до печатни медии, при това доста сериозни - дори „Таймс" писаха за последните ни два албума.
Първият пробив беше с Ел Ти Джей Букъм през 2004-та. Тогава пращахме наши неща на много лейбъли и получихме отговор от офиса му, че искат да включат две парчета. Никакъв личен контакт не сме имали, просто някакъв луд късмет, че са ги чули. Абсолютен късмет!
И точно тогава решихме, че ни трябват някакви хора, които да правят кампания, да чуе изобщо някой, че ни има и правим еди какво си. Ние просто постоянно сме мислили само как да стъпим навън, не в България. Никога не сме правили нещата си определено за България. Винаги сме смятали, че нашата музика не е за някое конкретно място, тя е част от някакъв световен контекст и винаги сме мислили само как да я изкараме извън България.
Разделение на труда
Разпределили сме си изцяло задълженията. Сега например Еди ще решава как точно ще се издава новия албум, дали ще има издател или само разпространители. Иначе ние сме си продуценти на всичко - сами записваме всичко, студиото е наше, плащаме на музикантите, които наемаме.
Мениджърите ни пък не се месят в творческия ни процес - те просто чакат да видят какъв е готовият продукт. Понеже вече са се научили, че всеки път е различно, а и очевидно е въпрос на доверие от тяхна страна, че каквото и да е, то ще бъде качествено.
Никой да не ни се бърка в творческия процес
Това беше основното нещо, което поставихме като искане от самото начало. Защото като отидохме в Англия, се срещнахме с много хора - PR-и, плъгери, какви ли не представители все на отделни звена в музикалната индустрия. На Бочит и баща му се е занимавал с това - издавал е дори The Rolling Stones навремето. А самият той издаваше биг бийт и други неща в тази сфера, имаше над 800 заглавия. Днес вече от година насам той си взе почивка, движи не повече от 3-4 проекта, останалите прехвърли на друг човек.
В Германия намерихме пък една жена, Илка Кюнен, която работи в подобна компания за PR и дистрибуция, но работи и външно подобна дейност към компанията. Тя пое печатни медии, радиа и такива неща.
При нас и при тях
От март миналата година насам 32 радиостанции ни въртят в Германия. Някои и в момента продължават. Един ден ми стана любопитно, викам си: дай да чуя като получавам тия сводки, и отворих една от тези радиостанции в iTunes, пуснах си я, докато се занимавам в къщи с нещо. И действително - за един ден чух два пъти „Mother", при това в ремикс варианта.
А у нас те пускат само покрай някакво събитие. Отидеш например на някакво интервю покрай събитието и те завъртят. Оттам-нататък - мълчанието на агнетата. Само Z-Rock въртят наше парче, може би покрай Гурко и неговото предаване, където често си тече наша музика.
CD - слуховете за смъртта му са силно преувеличени
Покрай продажбите навън установихме, че физическата дистрибуция все още носи повече приходи от дигиталната. Всички мислехме, че с бума на дигиталните парчета дисковете ще умрат. Нищо подобно! Защото при дигиталните продажби е море от заглавия, сингли, парчета - милиони. И ако не си познато име, потребителят никога не стига до теб, абсолютно никога.
А когато дискът ти стои в магазина, колкото и много дискове да има, все пак виждаш някакви опаковки и понякога дизайнът ти прави впечатление и си казваш: а, я да го видя това. Дори в България продаваме повече дискове, отколкото дигитални файлове.
Друга идейка
На 28 и 29 април решихме да направим отново ембиънт фестивала, който правихме две поредни години през 2003-2004-а. Освен нас мислим да бъдат Ambient Anarchist, Трипъл Ей, Ивака от Gravity Co и още доста други, но искаме да поставим всички тези музиканти в различна звукова среда и обстановка, да ги накараме да направят нещо ново.
Работа, толкова много работа
Никога не спираме звукозаписа и експериментите в студиото, което е основното. Всеки ден отваряш един нов бял лист на екрана на компютъра и казваш „днес започвам наново".
От една страна винаги работим по нов албум.
После правя ремикси на някакви стари наши парчета. Става дума дори за неиздавани, защото са се натрупали вече сигурно над три терабайта музика, която сме създали през тези години. Сега ми харесват някакви неща от тези неиздадени тракове и работя по тях.
Друго - правя ремикси на стари парчета на групите от „Жълта Музика".
Направихме и диджейски проект - Bluba Box, той е DJ/VJ проект. Митака прави визиите и осветлението, аз ремиксирам наши неща специално за клубна обстановка - техно, хаус, дръм енд бейс, дъб степ.
Отделно се занимавам и с другата ми група Leepra De Luxe.
След това е Koka MassJazz - което е пък моята любов към джаза.
Правим и филмова музика - вече имаме поне 6 заглавия. Май всичките на Зорница София, „Лора от сутрин до вечер", който излиза сега.
Отделно правя рекламни спотове, концерти с всичките тези групи, абе намирам си работа. Никога не спирам да търся. Така откриваш различни свои страни, за които понякога и ти не си подозирал. И ги лансираш пред различни аудитории. По този начин представяме и някои наши неща пред хора, които иначе никога не биха ги чули.
Има ли музикален бизнес в България...
Ако си го направиш - има! И не съм правил компромиси. Издържам се само от музика, поне през последните четири години.
... и как се прави
Ами свиря от 6-годишен. Почнах с ударни при Добри Палиев и Искра Палиева, през 1986-та пък при Христо Йоцов - бях му първият ученик. Идвало ми е и да спра понякога.
И наистина спрях - през 1996-та до 1998-ма. Беше един мрачен период в живота ми, не е много за разправяне, увлякох се по наркотици и такива неща. Успях да се отскубна и слава Богу, не съм направил нищо лошо, освен на себе си.
Усетих, че нещата отиват на зле и направих една група, за да се измъкна. Свирехме абсолютни глупости, но поне да се съсредоточа в нещо, викам си, понеже съм в колапс в този момент. И полека успях да се измъкна. Но двама-трима приятели не можаха... Сега не ми се говори за този период. Чак 1998-ма поех наново и година по-късно се запознахме с Митака.
Бизнес
За нещо повече освен да свирим и да си правим кефа се замислихме след 2000-та. Тогава „Жълта музика" направихме клуба и сцената за авторска музика „О! Шипка". Това беше първият ни бизнес. Взехме едни пари от Сорос, направихме и офис.
Имахме студио, имахме лейбъл, групи и място, където те да свирят своята си музика, а не кавъри. Беше страхотно, идваше и по някой лев. Но после възникнаха вътрешни разногласия, издадохме 2-3 сингъла на групите от „Жълта музика", парите свършиха и това беше първият ни фалит. Всяка от групите пое по собствен път. Ние започнахме да правим собствено студио - на „Милин камък".
Плановете
Сега е друго. С Митака вече си правим планове поне за шестмесечие напред. Дали тези шест месеца ще записваме албум, ще купуваме нещо или ще работим по друго - както сега решихме, че този април например ще направим отново ембиънт фестивала и малка група за клубни участия.
Нататък чакаме Еди да довърши албума, да дойде да го репетираме, защото той ще участва и в промоциите на живо. Изобщо, имаме планове, които понякога леко се изместват във времето, защото се случват разни неща, но като цяло имаме основен план, по който работим.
Инвестицията
Инвестицията е голяма, години наред. И до голяма степен идва от Митака, който се занимава и с архитектура. Той ми е ударил такъв гръб, какъвто и най-близките ми не са правили.
Още като се запознахме навремето усетихме, че просто имаме общо мислене. Ние вече дори не си говорим, разбираме се само с погледи и знаем какво трябва да направим. Много сме близки, колкото и да сме различни като характери, темперамент и т.н. Нещо дълбоко ни свърза през всичките тези години.
Той е наложил нещата, по-събран е, умее да планира и се занимава повече с организацията. Аз съм малко по-хаотичен, повече по идеите, после той отсява - това да, това не. Той прави едно, аз - две. Допълваме се, няма конфликт.
За десет години с него нито сме се карали, нито дори сме повишавали тон. Имало е несъгласия и противоречия, ама като преспим и единият обикновено вижда, че не е бил прав. Хубавото е, че правим крачките последователно - единият с левия, другият с десния крак, няма преплитане, така да се каже.
Равносметката
Кое е важното от това, което сме направили за толкова години? Трудно е да се обобщи. 2002-ра направихме албума „Moogamood", поканихме хората на пресконференция в Художествената галерия и им го раздадохме. Не сме го продавали, раздадохме го. После качихме целия албум на mp3 и го пуснахме от сайта ни - много преди ФСБ.
Направихме концерт със симфоничен оркестър през 2007-ма - което си е лудница, да купиш цял симфоничен оркестър. Направихме и квадрофоничен концерт в зала 3 на НДК - истински квадрофоничен, с пет сцени и съраунд звук. Четири години го готвихме този концерт. Дори една немска фирма ни разработи оригинална технология, която разпръсква звука от източниците така, че да се получи истински съраунд, а не да са просто пет моно канала и да кажеш „ето бе, съраунд".
Издадохме за първи път албум на флашка - „Groоve Europe" (2008). Вътре парчетата са и на 320, и на wav. формат. Тъкмо пиратството беше на върха си, викаме си „дай поне да го качат с качество албума".
При нашия начин на нещата вечно имаш работа. Да ви кажа, аз през последните три години спя сигурно не повече от 4 часа на ден - без да ползвам наркотици.
Интернет
Според мен интернет не е точно убиецът на нашия бизнес. Според мен това, че в момента няма толкова свежи идеи - това уби бизнеса. В попа и рока има криза в световен мащаб. Поне аз не съм чул нищо, което да ми направи впечатление през последните пет години.
А интернет е помощник, не убиец. Ако нямаше интернет как да стигнем до Еди, как да стигнем до тези хора в Англия, как нашата музика да стигне до повече хора, как да имаме тези 3000 фена във Фейсбук.
България - мръсна приказка
Всъщност ние от продажбите на нашите дискове в България не печелим нищо. Дистрибуторите ги взеха и - край. Пари после не получихме. Това за онези, които си мислят, че като купят оригинален наш диск от магазина, подкрепят музикантите.
Затова и си направихме онлайн магазин на сайта ни - поръчваш си, цената е абсолютно същата дори с доставката, а и ти го докарват директно до вкъщи или до офиса.
Това, че музикантите печелели от дискове, това не просто вече не е вярно, то никога не е било дори и на запад, това е мит. Музикантите печелят от концерти. Зимата си седят в къщи, правят музика и албуми и като дойде лятото, тръгват - понякога всеки ден или през ден-два. Питали сме Еди, той 16-годишен още тръгва по турнета с Freak Power, Фетбой Слим тогава още им е басист.
Другото, от което печелят там, са авторските права. Просто защото техните дружества събират пари и отчисления отвсякъде, дори и от YouTube като цъкнеш, за всяко гледане някаква част от стотинката се плаща и всичко това се събира.
Ние затова станахме член на тамошното авторско дружество PRS, както и на PPL - за продуцентски права, а не на „Мюзикаутор". По една проста причина - аз и да се регистрирам в „Мюзикаутор", нас тук не ни въртят, какви пари тогава да получаваме?! (смее се)
В България има и друго, не е голяма държава. В София например една група повече от един концерт месечно не може да направи. И това даже е много. Като направиш още един следващата седмица, кой ще иде да те слуша пак? Никой! Донякъде затова и направих всичките тези странични проекти - така имам какво ново да кажа на хората всяка седмица.
...
Константин Кацарски има много още какво да каже, да ни покаже и да ни пусне - и го прави. Което превръща гостуването ни при него в дълги сладки приказки между меломани.
Заради присъщата му непосредственост и пълната липса на „звездеене" у него някак извън скобите остава фактът, че той е половинка от групата, която от години прави най-адекватната модерна поп/рок музика в България.
И когато някои казват, че Bluba Lu са българските Pink Floyd, не са прави. Не защото колосалната им музика не е съизмерима с Pink Floyd, а защото не е съизмерима с България. Тя има собствен, оригинален звук и концепция... и просто е в друго измерение, на друго ниво. Световно.
The World is my Oyster...
