"Горката", смее се на залутаната в щръкналите й черни къдрици пчела и не помръдва, докато насекомото не се измъква и не обикаля главата й като златист ореол. С радостния си избор на яркозелена рокля, съчетана с жълти кецове в последния слънчев ден на октомври, това момиче най-после е нещо, което убива вируса "прекалено много от същото".
В малка бяла страна като България екзотичният ген на Прея Ерин Комфорт (цялото й първо име включва тези на двете й баби) е може би единственото, което ползва от нея поредният музикален формат. Напусна ефира, точно когато се изплези на конвенционалния идеал за звезда. И не видяхме дали такъв тип наистина може да скъса веригата от еднакви кукли, пазеща фиктивното родно шоу.
Козът на Прея обаче не беше в боята й, заради която да заключим, че просто от устата на такива като нея дори едно "иху-аху" би звучало по-атрактивно от старателните напъни на всяка умопомрачаващо секси Бритни. Прея е толкова реална, че с повече късмет и дисциплина би могла да погълне цялата бозава музика у нас и да я изплюе далеч, създавайки нов попмодел. Вече нямаме нужда от изпълнители, които блестят с астрономически разходи за поддръжка на лъскав външен вид. А от суров, неопакован талант.
Това, че е израснала в панелка в Люлин, съвсем не я прави извънредна, както пробва да внуши визитката й на гето герой в X Factor (сякаш всички други сме живели в бяла спретната къщурка с две липи отпред). Фактът, че е успяла сама да си измъкне мозъка от там, й позволява да остане истинска.
Нейната история не е точно на момичето от крайния квартал, което гледа нещастно от ъгъла как другите ядат сладоледа, който смята, че се полага на нея.
След като баща й - нигериец - умира, когато е само на 11 месеца, майка й е положила достатъчно усилия да направи от нея стабилно и абстрахирано от расистки или жалостиви подмятания голямо момиче. И на 17 години има достатъчно самоирония, за да каже: "Дори с този цвят на кожата, все още не съм яла бой... а съм се мотала в Борисовата градина след мач..."
Без никакъв драматизъм си спомня, че е прекарала доста време в нощна група в детската градина в Люлин, тъй като майка й е работила извънредно. "Като бях в последната група обаче, почнах да се прибирам сама...", казва Прея и добавя, че това й е помогнало да гледа по-отговорно на живота.
Сега той протича в центъра - между едно от престижните училища в София (22 СОУ), студиото за пиърсинг, където работи на процент, срещите с приятели в градинката на "Свети Седмочисленици" ("не разбирам висенето в кафенетата") и новите музикални проекти, заради които почва уроци по пеене.
"С Любо от T Show можем да правим някакви готини акустични кавъри в клубовете и съвсем скоро ще е първото ни изпълнение на живо в бар "Петък". Ще продължа с джаз и соул, тъй като това е музиката, която чувствам най-близка".
Чалгата става все по непопулярна сред младите, твърди Прея: "Измъкнах се, когато почнах да слушам със собствените си уши, а не това, което ми се налагаше заради средата в Люлин. Така че човек не може да има извинения за това, че е ограничен." Отдавна си е забранила и телевизора - "не го изхвърлих, защото майка ми много държи на него, въпреки че е по-стар от мен, но спрях да го пускам".
Ако управляваше училище, дрескодът в него щеше да е преувеличен откъм цветове, но пък щеше да наказва строго за неграмотност. Когато я питаме какво гневи пубертет като нея, снизходително пропуска определението и обяснява, че се побърква, когато хората говорят и пишат неправилно: "Например като видя не знам слято... Знам, че не е моя работа да поправям другите, но често го правя, давайки си сметка колко е досадно."
По същия начин сигурно й се е искало да свали униформите на съучениците си, когато миналата година ръководството се опитало да ги направи задължителни. "Не вярвам в това, че една униформа може да ти убие индивидуалността и всички тия аргументи против... Щях да я нося, ако беше хубава, но те ни връчиха модел, който нямаше нищо общо с анкетата, която бяхме попълнили. В началото не пускаха, ако не носиш поне един елемент от нея. След дълги спорове, минавах с нечия вратовръзка. Постепенно обаче почти всички спряха да ги носят", разказва Прея, която като председател на класа си е част от училищния парламент и участва в различни доброволчески кампании (като популяризиране на целите на хилядолетието на ООН и благотворителна базари).
Като завърши, предпочита да вложи времето си в нещо, което със сигурност ще й носи доходи - затова последното, което би учила, е музика. "Но истината е, че това ми се прави най-много".
С крещящата си татуировка - микрофон - все едно си е нарисувала субмолитва на ръката. Това хлапе обаче е толкова в час, че каквото и да й се падне от реалността, ще го прави с песен.
