В шоуто на Опра Уинфри миналата пролет Фаръл Уилямс се самоопредели като представител на "новите черни". Ето каква бе неговата дефиниция: "Новите черни не винят другите раси за проблемите си. Те мечтаят и осъзнават, че това не е пигментация, а манталитет. И или той ще работи за теб, или срещу теб. Трябва да избереш на коя страна ще си".
Коментарите на Фаръл се движеха около идеи за живота на цветнокожите - "нашите проблеми", "нашата пигментация", специфичният начин на "работа срещу себе си". Тези идеи поставят бремето на расизма върху чернокожите хора. Въпреки че Фаръл най-вероятно си вярва, че споделя мъдрост, а не че се държи снизходително, думите му все пак вонят на познатото "Я се стегни".
Когато знаменитости отварят усти, за да говорят за нещо друго, освен за самите себе си, винаги възниква напрежение.
Така се случи, когато Кание Уест "дръпва тиради", щом Азалия Банкс говори в един момент за цветнокожия феминизъм, а в следващия за изнасилванията от Бил Козби; когато и иначе изключителният Фаръл навлиза в териториите на Айн Рандовите теории "да се оправяме сами". Той може и да е достигнал до по-висока степен на просветление с преоткриването на "Новите черни", но за много чернокожи нещата са доста по-сложни. Така че"обновяването" на цвета им не променя нищо.
В мемоарите "Decoded" Джей Зи порицава философията на Фаръл
"Безумие е, когато хората смятат, че само защото имаш пари и белите хора те харесват, надрастваш расата си. Хората опитват да правят това през цялото време с успешните чернокожи, дори с някой като мен, който бе предостатъчно черен, когато бях на улицата. Сякаш те се опитват да те отделят от стадото - да те накарат да се чувстваш като доброто изключение. Старата тактика на "опитомения негър", пише той.
Дали Фаръл е "опитомен негър"? Дали идентификацията му като "нов черен" е демаркация, отделяне от милионите "стари черни" - "стадото", както казва Джей Зи - които не разполагат с лукса да имат пари и слава, за да се държат като "нови"? Разделението "питомен негър"/"див негър" работи, защото звучи сякаш Фаръл е неимоверно щастлив за сметка на други чернокожи; той е на сцената, на върха, с Опра и другите, вместо да броди по дивата пустош навън.
Но щастието на Фаръл и самообявеният му статус на "нов черен" изглеждат по-скоро позитивна стратегия за справяне, отколкото фундамент за реално просветление. Както научаваме от показанията му за "Blurred Lines" миналата година, даването на незаслужено признание за авторство на бели изпълнители за писани от него песни е статукво; той не е имунизиран от структурен расизъм и бяло превъзходство. Собствената дефиниция на Фаръл за "нов черен" не е изчерпателна, точно както и тази на другите; той не е сляп за сериозните проблеми - просто избира да игнорира политиката на идентичността.
Това разбиране се стреми да замени лицето на стария бял мъж с черни лица на шоумени, които по вълшебен начин са станали по-богати от много богати бели хора - Опра Уинфри, Уил Смит, Джей Зи и Бионсе - те са малко на брой. Позициите им по върховете се коренят в респект и "политика на благоприличие" - (белите хора ги харесват, цветнокожите ги обожават). Има безличност, неутралност, която те са постигнали, която е част от техния успех и безспорни качества.
Използвайки понятието "нови черни" пред Опра, Фаръл изразява желание да се издигне - чрез думите и действията си - до "талантливите 10%". Това издигане е фиктивно, повече манталитет, отколкото реалност. Интервютата на Опра винаги са съществували като черни публични пространства, с които рапърите да се идентифицират, легитимират и саморекламират.
Писателката Гуендолин Пау смята това за договаряне на черната публична култура в хип-хопа - в исторически план това е означавало преоформяне на общественото мнение по такъв начин, че те да бъдат признати като човешки същества - като функциониращи и достойни членове на обществото.
Като истински рудимент на 90-те години, платформата на Опра функционира като кодирано порно: романи от чернокожи автори, интервюта с Джей Зи, 50 Сент, Фаръл и други рисуват статичен, кодиран образ на Нова черна Америка като възможен свят; свят на превъзходство и изключителност. Но този тип диалог не може да се води с някой друг освен Опра.
Развлекателният свят Опра е като диаманта за диамантената индустрия: идеологически инструмент. Но повече от идеологически инструмент - продаващ брандове, лайфстайл, продукти и хора - Опра, като статусен символ, е надежден пазител.
Джей Зи си спомня дните в "Марси", жилищен комплекс в Ню Йорк, и пише: „ Като деца не се оплаквахме, че сме бедни; говорехме за това колко богати ще бъдем и правехме стъпки, за да постигнем. И в момента, в който имахме поне малко пари, изгаряхме от желание да ги покажем".
„Помня, че се връщах у дома от работа извън щата с керван от лексуси, които паркирахме точно насред "Марси". Изтичах до апартамента на мама, за да взема нещо, погледнах през прозореца и видях тези нови коли, блестящи под слънцето, и си помислих, "човече, правим го". Поглеждайки назад, да, просташко беше, но тогава просто чувствах, че вонята и срамът от това да си безпаричен се махат от мен, и усещането беше прекрасно. Тъжното е, че никога реално не се отърсваш напълно от това, независимо колко пари ще спечелиш", допълва той.
Рапърите пеят за парите си поради същите причини - те се стремят да се самоутвърждават. Самоутвърждаването е нещо, което всички писатели, включително и раперите, правят. Разликата е, че хип-хопът уникално съществува на границата между амбицията и несигурността.
Повечето от тях рапират и говорят от позицията, в която се намират или от която са тръгнали (от дъното). И дори когато стигнат до върха, перспективата им не се променя толкова много. Всъщност самохвалството е още по-дълбоко вкопано в предишния им опит. Тази липса на промяна отваря терен за утвърждаване, подхранвано от нездравословна смесица от несигурност и амбиция. И точно там се просмуква по-голямата част от дебата за "новите черни".
Тревожността на тази теза, дефинирана от Ален дьо Ботон, е какво другите смятат за нас; дали ни приемат за успешни или провалили се, за победители или загубеняци".
Когато Кание се сравнява със Стив Джобс, Уолт Дисни и други бели мъже, това е несигурност, че оказвайки се на върха просто не е достатъчно.
Тревожността за "черния статус" не изглежда по-различно при Кание, отколкото при Чайлдиш Гамбино. В интервю в радиошоуто The Breakfast Club той коментира туитовете си за "величието" и "белотата", към които се стреми, включително и в кариерата си, казвайки: "Това бе стих за свобода... Искам да съм велик и бял. Примерно Уил Смит е велик и бял".
Чайлдиш Гамбино почти казва това, което и Фаръл, като изключим, че не го вкарва в някакъв вид манталитет. Той казва същото, което и Кание, без да го формулира изрично за белите, въпреки че то реално важи, когато белотата е "нормалното" и стандартът. Charlamagne the God задълбава в тази тема, питайки Чайлдиш Гамбино защо просто не казва "човек," но мненията и на двамата не се разминават твърде, когато въпросът се връща към конкуренцията и постигането на богатство, успех и слава в доминираната от белите властова структура.
Малките разлики между Чайлдиш Гамбино, Charlamagne, Фаръл и други са точно това - незначителни. Мечтата за "новите черни" - живот, в който всички са свободни от ежедневния американски расизъм и изживяват цялостно духовно преоткриване - е приятна мечта, тя съществува за сметка на обикновените "стари черни".
