Еди Ведър: Сънувах Кобейн на върха на стълбата

В първите няколко минути от новия документален филм на спечелилия Оскар кинорежисьор Камерън Кроу с изненада научаваме за митичните времена, в които на Pearl Jam им се е искало да дават интервюта.

В стария клип, с който започва Pearl Jam Twenty, местен журналист от Сиатъл пита китариста Стоун Госърд защо е решил да направи нова банда от пепелта на старата му група Mother Love Bone.

Госърд прави всичко възможно да звучи готино и тайнствено, но вместо това дава неадекватен отговор, в който става въпрос за вокалиста на бандата. Еди Ведър изглежда малък и незначителен, въпреки факта, че носи черен сутиен вместо риза - и сенки за очи въпреки пълничкото си лице.

Той промърморва нещо за това как изглежда толкова добре, че групата не е могла да го подмине, и се усмихва, разкривайки липсата на преден зъб, който е изгубил на сцената предишната вечер. Когато Pearl Jam жадуват за внимание, те нямат идея какво да правят с него.

Въпреки това, след като дебютният им албум Ten навърши 20 години, музикантите от Сиатъл, които вече прекарват по-голямата част от кариерата си извън светлините на прожекторите, сега доброволно се озовават под тях, за да честват годишнината чрез документалния филм на Кроу, саундтрак, събран в два диска, и книга с лъскава твърда корица.

И трите проекта, които също се наричат Pearl Jam Twenty, документират израстването на независимата пост-пънк банда от Сиатъл до неудобните висини на славата и превръщането й днес в една от най-уважаваните и силни рок групи за всички времена.

"Не бих казал, че преминахме през всичко това елегантно, но в крайна сметка е важно, че все пак преминахме някак", споделя 46-годишният Ведър, спомняйки си успеха на Pearl Jam и резервираността, с която го посрещат. "Музиката беше нещо, което поставях дори над семейството си. Любовта, която никога не ме предаде. Но след като стана моя работа, нещо, с което се търгува - това беше моментът, в който се почувствах сякаш се държа за палмово дърво по време на ураган. Това бе най-страшната част - успехът се отразява върху любовта към музиката, а тази любов ми бе отнета по някакъв начин".

Отбелязването на тази годишнина не е идея на Ведър, Госърд, басиста Джеф Еймънт, китариста Майк МакКрийди или барабаниста Мат Камерън. А на дългогодишния мениджър на групата Кели Къртис, който продуцира филма съвместно с Кроу. Създаването на документалния филм отнема около три години и включва преравяне на повече от 3000 часа видео, по-голямата част от което никога не е било официално лансирано.

Видеата идват от разнообразни източници - фенове, медии, начинаещи кинаджии и не на последно място от личния документалист на бандата. Някъде из целия този материал Кроу открива разказ, който улавя едновременно креативната и деструктивна ера, която е издигнала Pearl Jam.

"Това е история за една група, в която вокалистът умира от свръхдоза - и това се случва още в началото", споделя Кроу, говорейки за кончината на фронтмена на Mother Love Bone Анди Уд. Чак след неговата смърт Госърд открива Еди чрез реклама във вестника. "Обикновено всяка велика рок история приключва с трагедия, но историята на Pearl Jam започна по този начин. Това е една история за радостта в контекста на радостта, която се покварява от начина на живот. В нея се говори за начин на живот, който ги спасява от трагедията".

Но има времена, в които изборът на този начин на живот им причинява повече страдание, от колкото самата слава. След като групата спира да снима клипове и да дава интервюта в средата на 90-те години, Ведър често е смятан за съвременния Дон Кихот, водещ война срещу на практика несъществуващ враг.

Вътрешните конфликти в Pearl Jam може би са били опустошителни за групата, но в крайна сметка те са нещото, което прави един документален филм велик. През 1991 Ведър и бандата се борят с артистичната критика на колегата им Кърт Кобейн, а само година по-късно Ведър и фронтменът на Нирвана танцуват заедно зад сцената на наградите на MTV. Същата година групата свири на парти за филма на Кроу от 1992 г. "Любовни квартири", но в крайна сметка започва да крещи пиянски, антикорпоративни речи пред публика от мениджъри на студиа. "Историята на групата при всички случаи е сладко-горчива", казва 45-годишният Госърд. "Но се задържахме заедно от чиста упоритост. Това е нашето посвещаване на музиката и един на друг. И Pearl Jam искат нещата да останат по този начин."

Никой от групата не е планирал момент, в който тя ще спре и ще погледне назад към себе си, но както казва Ведър, приятелят им Кроу е вложил много работа в този филм - и е време Pearl Jam да се научат "да бъдат добри с другите". Най-голям е приносът на музикантите в книгата PJ 20, която разказва историята им във впечатляваща колекция от невиждани досега снимки, интервюта с бандата и ефимерни спомени за Pearl Jam от рода на текстове на песни и бекстейдж пропуски.

Що се отнася до саундтрака, той е комбинация от издаван и неиздаван до момента материал, подбран от Кроу. Но никой от групата няма възможност да види филма на Кроу, преди той да е заснет и режисиран, а дори тогава членовете на Pearl Jam имат съвсем малки забележки от сорта на: "Мислиш ли, че има достатъчно от бандата "сега" във филма?"

"Може би ако вече не бяхме група и живеехме друг живот, погледът назад нямаше да ни се струва толкова опасен", споделя Ведър, който живее извън Сиатъл с жена си и двете си дъщери. "Но мисълта, че все още сме заедно - това е все едно да не гледаш пътя, докато шофираш,а вместо това да не отлепваш поглед от огледалото за задно виждане. Имаш чувството, че не само ще излезеш извън пътя и ще катастрофираш, но освен това междувременно ще удариш и някой друг".

Pearl Jam не празнуват единствената годишнина в Сиатъл тази година. Nevermind на Nirvana също става на 20 години този месец. Освен да ни напомнят колко сме остарели, годишнините подчертават колко силна и опасна ера бяха 90-те години за всяка рок група, която вярваше, че всичко, от което се нуждае, е сплотеност и изкуство.

"Спомням си ясно как сънувах един сън", споделя Ведър за дните около смъртта на Кобейн. "Имаше една стълба, която не беше закрепена добре и водеше нагоре до небесата. В началото стъпалата бяха дебели и здрави и много хора се опитваха да се качат по тях. Аз също се качих на стълбата и докато я изкачвах, тя ставаше все по-тясна и тънка. Най-накрая стигнах до небето, а в далечината виждах друга стълба и Кърт беше на върха й.

Двамата си помахахме един на друг и се огледахме наоколо. Нямаше нищо там. Нямаше място, на което да си опънеш палатка, никой не можеше да отиде там. А въздухът беше много гъст и беше трудно да се диша. Тогава с Кобейн се спогледахме и си казахме: "Майната му, хайде да слизаме долу".