Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

Това беше песен за леките жени, но Сидни Лоупър я превърна в химн на феминистките

Сидни Лоупър разказва историята на живота си в нов документален филм Снимка: Getty Images
Сидни Лоупър разказва историята на живота си в нов документален филм

Съществува мантра, в която се казва, че дадена звезда достига статус на легенда, когато някое студио се съгласи да заснеме документален филм за нея.

Известен постулат, с който Сидни Лоупър не е особено съгласна.

"Най-добре питайте кучетата ми за това", казва шеговито изпълнителката седмици след премиерата на документалния филм за живота ѝ Let the Canary Sing в стрийминг платформата Paramount +.

Лоупър изобщо не вижда себе си като легенда. Без значение, че нейна песен е ставала химн на ЛГБТИ+ общността и че 41-годишното парче Girls Just Want to Have Fun е неостаряващ хит, прегърнат и от поколението Z.

Гледайте тук трейлъра на Let the Canary Sing тук: 

В документалния си филм звездата от 80-те предпочита да обърне внимание на човешката страна от историята си.

На детството си с агресивния пастрок, на насилието в началото на музикалната ѝ кариера и на войната ѝ с Мадона, която отначало до край е продуцентска приумица.

"Добрата новина е, че филмът ми не е трилър. Знаете, че главният герой оживява накрая", казва през смях певицата за "Гардиън".

Let the Canary Sing излиза малко преди Лоупър да обяви, че през 2024 г. тръгва на прощално турне за последна лична среща с феновете си. Подтикът зад документалната ѝ лента е, от една страна, да запознае почитателите си с историята ѝ, а от друга - да даде кураж на жените по света.

Поуката, която звездата, иска да остави с филма си, е че независимо от случващото се, най-важното е да не се предаваш.

Снимка: Getty Images

Сидни Лоупър е израснала в Ню Йорк в тесен апартамент, разположен до дома на сицилианските ѝ баба и дядо. Баща ѝ работел в компания за доставки, а майка ѝ си изкарвала прехраната като сервитьорка.

Когато Лоупър навършва 5 г., родителите ѝ се развеждат, а майка ѝ се омъжва повторно за човек, склонен към крайни агресивни изблици. В яда си вторият баща на изпълнителката често заплашвал нея и по-голямата ѝ сестра Елън, че ще ги изнасили.

Веднъж Сидни го хваща да наднича през ключалката на банята, докато тя се къпе, и след тази случка окончателно решава да напусне дома си.

Изпълнителката е едва на 17 г., когато бяга от дома си, вземайки със себе си само най-екзистенциалните неща: малко храна, дрехи, четка за зъби и книгата на Йоко Оно Grapefruit.

Не след дълго и сестрата на Лоупър напусна преливащия им от насилие дом. Двете момичета си наемат малка квартира в Лонг Айлънд и преживяват на спагети и работа на надници.

Мечтаейки да събере достатъчни пари за оборудване, с което да сформира своя банда, Сидни приема да работи като полугола танцьорка в клуб във Вермонт. Но напуска бързо мястото, понеже мъжете са се държали отвратително с нея.

По същото време Лоупър е изнасилена от колега музикант - преживяване, след което са ѝ необходими дълги години терапия, за да заживее отново нормално.

В края на 70-те обаче жертвите ѝ дават резултат. Сидни събира първата си група Blue Angel и уговаря първата си среща с музикално студио.

Но разговорът не минава така, както изпълнителката е очаквала. Студиото не е очаровано от Blue Angel, но вижда нещо специално в  Лоупър, което може да монетизира. И затова предлагат договор на изпълнителката за соло кариера.

В началото отговорът ѝ е "не", но след това размисля. За да стигне до този момент е трябвало да преглътне десетки унижения, а предложението на студиото може да е единственият ѝ билет за изход. Би било глупаво да го отхвърли с лека ръка.

Ето защо Сидни вдига телефона и казва, че е съгласна да се раздели с групата си.

Но се появява проблем. Blue Angel вече е имал мениджър, който е недоволен, че бандата му остава без ексцентричната си вокалиста. В опит да спре изненадващата раздяла мениджърът завежда дело срещу Лоупър, което е крайна сметка губи.

След произнасянето на съдебното решение мениджърът казва нещо, което Лоупър години наред не може да изтрие от ума си: "Нека канарчето пее". Думите му стават заглавие и на документалния ѝ филм за Paramount +.

Освободила се от задълженията си към Blue Angel, Лоупър започва да работи върху музикалния си имидж. Първоначално новите ѝ мениджъри я тласкат към идеята да е следващата Барбара Стрейзънд, но Лоупър не смята, че има нещо общо с нея.

Тогава продуцентите ѝ дават друго предложение - да поставят в конкуренция с Мадона, друга изгряваща изпълнителка с италиански корени.

"Сякаш можеше да имаме само една успешна жена на планетата. Тя [Мадона] ни забавляваше с години. Направи велики поп песни. Винаги съм ѝ се възхищавала и никога не съм се стремяла да се съревновавам с нея", признава Лоупър.

Музикалните вражди обаче са голям феномен през 80-те. Майкъл Джексън си съперничи с Принс, Дейвид Лий Рот с Еди Ван Хален, изглеждало съвсем в реда на нещата да поставят и Сидни Лоупър срещу Мадона.

Десетилетия след изкуствено създадената битка Лоупър е доволна, че е запомнена със силния си дебютен албум и големия хит Girls Just Want to Have Fun, който изпълнителката отначало е отказвала да запише.

"Песента беше написана от мъжка перспектива и звучеше все едно всички жени сме курви", обяснява Лоупър.

Но все пак тя отива в студиото и слушайки за пореден път интрото на мелодията, решава да промени изпълнението си. Изпява Girls Just Want to Have Fun с най-високия вокал, на който е способна, и превръща парчето във феминистки химн.

Песента печели редица награди през 1983 г., а през 2022 г. Girls Just Want to Have Fun стана единственият сингъл на певицата, минал 1 милиард гледания в YouTube.

Вторият албум на Лоупър обаче не се справя толкова добре. Песента True Colors се издига в класациите, но албумът катастрофира финансово.

По това време изпълнителката настоява да пише по-политически текстове, с които да подкрепи приятелите си от ЛГБТ общността на фона на разрастващата се епидемия от СПИН и стигмата около гейовете.

Но продуцентите я предупреждават, че ако заеме страна по деликатната за 80-те тема, кариерата ѝ вероятно ще колабира. Съветът се оказва пророчески.

Въпреки съпротивата на екипа си Лоупър марширува през 1986 г. на гей парад с искане за равни права на хомосексуалните хора. На същото събитие тя изпълнява True Colors, което става неофициален химн на общността, и се обявява за поддъжник на ЛГБТ. А след това албумите ѝ спират да се продават. 

През 90-те Лоупър прави опит да се прехвърли в телевизията с няколко малки роли, но актьорството не се оказва нейното поприще.

В началото на хилядолетието изпълнителката намира новото си призвание - автор на песни за мюзикъли на Бродуей. Професията, с която Лоупър се е занимавала най-дълго.

С последното си турне обаче звездата от 80-те иска да отпразнува престоя си на музикалния небосклон. Държи да покаже благодарността си на феновете, които вече четири десетилетия не са спрели да случат песните ѝ.

Докато стигне до това положение Лоупър е преминала през много травми, предразсъдъци и през неблагосклонните правила на музикалния бизнес.

"Вярвам, че оцелях, защото винаги намирах радостта. Дори когато ми се струваше, че съм на ръба на пропастта, че няма как да продължа оттук нататък, успявах да видя светлината в края на тунела. Или както ми беше казал един приятел: "Когато една страница се затвори, се отваря друга", разказва Лоупър.







 

Най-четените