Читател или хейтър или за живия член 1

Е-общуването е гейзер. Кликваш, бликва нова идея и започва буквално сама да се изписва. Принуждава те да я изговориш, не иска да чака. Сама избира заглавието, което да я представи, затваря устата на уговорките, че не е време, наред е друга задача, и те заставя да седнеш пред компютъра.

Тия дни преживях явлението ХЕЙТЪР. Знаех за него, но не се беше случвало да преживея абсурда. Е, случи се и ме стъписа. Хейтърът е всичко друго, но не и читател. Чукча, който не се интересува нито от текста, нито от смисъла. Безделник, които неизменно жонглира само своята и единствено своята тема, какъвто и текст да срещне в нета. Всяка публикация го провокира да завърти една и съща безсмислена лакардия.

Той не чете. Не му трябва. Мята бръснещ поглед, улавя в ход стръвта и започва да паразитства най-често върху автора, като бъбри по своя тема и за своя истина. Каквато и да е тя. Няма диалог. Монолог и никакъв реален интерес към тезите на текста, към смисъла. Той не се случва, не се обсъжда.

Така е в нашенското нет пространство. Дали навсякъде е така, да кажат, които четат и други езици в мрежата, говоря само за българския хейтър и за българската речева е-сфера. И за една от причините - според моите заключения за корените на явлението.

Разпознах я в скудоумното преподаване на литература в нашето училище. То е, струва ми се, една от причините за масовото хейтърстване - ако е тази думата, защото член първи от нашата бивша конституция въобще не е отпаднал от училищното преподаване на художествената литература, а тя е, която в най-голяма степен учи българчетата защо и как да четат текст с разбиране и как да общуват с него.

Защо мисля така? Достатъчно много учители съм проверявала, за да си позволя да твърдя, че свободата на практическо лично интерпретиране на текста на която и да е творба от учебната програма по правило не се толерира. Не го толерира и изпитната проверка на различните равнища.

Защото тълкуването се предпоставя от идеята за правилната и неправилната интерпретация, а правилната е предопределена и задължително проучва какво иска да каже творецът. Или някой друг/други от системата. Въобще не се интересува от твоята собствена позиция.

Както на времето, когато БКП избираше какво да означават творбите на класиците на българската литература. И беше без значение как Смирненски преживява и претворява метежа в царска Русия, ако червените ескадрони служат на партията майка да налага своята доктрина.

Както нямаше никакво значение, че Вапцаровите текстове почиват на християнската му вяра, щом обслужват идеологемата, която трябваше да се преподава - и то както го разпорежда господстващата идеология.

Е, как при тази ситуация може да се очаква училището да съгражда читатели, които умеят да общуват с текст? Читатели, които знаят как да съграждат творба, когато четат книга, и които вярват, че си струва да градят лична интерпретация, която освен смислена, е и валидна, защото са ги научили да я извличат от фактите в текста.

Как, след като години наред са били обучавани да възпроизвеждат матрица, която обслужва въпроса какво авторът казва, но има само едно правилно казване за всяка художествена творба, те трябва да го назубрят и повтарят, и никой не се интересува какво лично той/тя мисли за авторските послания, излъчвани от текста?

Хейтъри, не читатели възпроизвежда днешната система на образованието по литература дори когато децата случат на грамотен учител и той ги научи, че текстът е нещо, което кани на разговор с другия, конкретна теза, която търси диалог с твоята гледна точка. Който ги обучава на същинско четене. На тази вълнуваща интелектуална игра на въображението, съграждащо от художествените факти съкровена лична творба, собствена интерпретация с автентични, реални и непротиворечиви права.

Новата матрица отново не се интересува от личната творба на читателя. Зададена чрез формите и природата на въпросите, които обслужват проверката на училищните постижения, тя толерира съграждане на папагалстващ хейтър, който е научен да празнодумства и няма нищо общо с мислещата човешка персона.

И като че ли промяна няма да настъпи, докато не минат онези 40 години из пустинята и не си отидат по реда на естествената смяна на поколенията, живелите в робството на идеологемата, за да се отвори мегдан и да се случи съграждане не на хейтърчета, а на мислещи и на свободни откъм матрица читатели, за които всеки текст ще бъде не само повод за кухо изговаряне на нечия идеологема, а покана за равноправен диалог между мислещи хора.

Смислен разговор с различна персона, игра, която обдумва собствена позиция, личен правдоподобен свят, в който твоят поглед се среща и разговаря с конкретни послания на текста.

А той съдържа и ражда най-различни интерпретации, защото се свързва с разнообразни натрупвания и събужда вълнуващи протуберанси от енергия, която дава възможност да мислиш със собствената си глава и да разговаряш с другия за реални разлики в разбирания, разпознати като същинско основание за диалог, а не да паразитстващ с предпоставена истина върху чиято и да е чужда теза или човешка представа.

Място за униние обаче няма, остават само 15. Освен ако по-голямата продължителност на живота не преобрази 40-те в 60.