Като малък ходех на алианс на бул. „Г. Димитров", сега „Княгина Мария Луиза". По пътя си дотам минавах покрай един огромен трап. Внушителният изкоп, от който стърчаха железа, започваше от гърба на статуята на Ленин и се губеше някъде в далечината.
Първия път, когато го видях, се зачудих как може в центъра на София да има такова грозно и тъжно нещо. После ми обясниха, че тук щяло да минава бъдещото метро. Възхитен ги попитах кога ще тръгне то. Те, машинни инженери, само свиха рамене.
Оттогава попораснах, попътувах по света и се повозих на бая подземни железници. На мястото на софийския трап се ширна булевард като слънце. Слезеш ли под него обаче, в недрата на столичния метрополитен, нещо те хваща за гърлото. Не по хубавия начин, а като едно време, когато си казвах "здрасти" с Ленин.
На пръв поглед на софийските метростанции нищо им няма - горе-долу осветени, сравнително чисти. Но толкова бездушни и скучни, че чак ти се плаче.
Не знам как е подбирано цветовото оформление на спирките, но изглежда сякаш далтонист се е опитал да опише последиците от снощното си препиване.
Стилистичните внушения също хвърлят в тежък размисъл. На станцията на стадион "Васил Левски" те посрещат фигури на хокеист и кънкьор, като гузно напомняне, че тук някога се намираше една от трите ледени пързални с нормални размери в София. Сега обаче, ако чужденец вземе, че се юрне с метро към „Младост", ще реши, че сме някаква световна сила в зимните спортове, щом те са увековечени на пъпа на столицата, при това в съседство със стадион за футбол и лека атлетика. Един вид, бием Канада на хокей, където я хванем, а холандците са се учили от нас на кънки бягане.
Всичко в софийското метро изглежда някак постно, бедничко. А не е като да няма пари. Метрополитенът ни има статут на национален обект, което означава, че получава средства от общинския бюджет, от държавата, че и финансиране от еврофондовете.
Бърз паралел с Неапол - беден в сравнение със Северна Италия град с аристократична, но поувехнала красота. Особено след залез слънце атмосферата става доста бандитска, нормална гледка е младеж на мотопед да се опита да отмъкне в движение чантата на минувачка. Но станциите на метрото са истински произведения на изкуството с разноцветни шарки по подовете, стените и таваните, дори по стълбите са изрисувани картини.
Най-поразителна е последната открита спирка „Толедо", чиято мозайка сякаш те потапя в прозрачносините води на Неаполския залив и Тиренско море. Осем от станциите бяха реновирани, за да приютят постоянни и временни изложби и археологически находки. На пътниците се раздават безплатни книги. Неслучайно една от линиите е наречена „Метрото на изкуството".
Прякорът на стокхолмското метро пък е „Най-дългата изложба в света". 90 от 100-те станции представят творби на почти 150 автори и цялото това визуално пиршество се простира на дължина от 110 км. Най-умопомрачителна е централната спирка „Солна", превърната от арт инсталациите в огромна пещера.
При нас окото хваща единствено станция „Сердика II" и то ако си почитател на стилистиката на филма „Метрополис", бегло загатната тук, или пък на римските артефакти, пестеливо изложени в стъклени витрини. А уж в центъра на София, където и да копнеш, излизат древни антики. Дали не можеше това историческо наследство да бъде по-сериозно вплетено в дизайна на станциите или пък обратното - те да са поле за изява на съвременни творци? Да показват някакви признаци на живот.
Но не, спирките на софийското метро са апотеоз на стерилността.
Обстановката разведряват единствено уличните музиканти. На станция „Опълченска" две момчета от ромски произход свирят „Аве Мария" и репертоара на Андреа Бочели на акордеон и цигулка, при Софийския университет възпитана цигуларка изпълнява в доста забързан вариант „Годишните времена" на Вивалди.
В същото време много от спирките в най-старото метро в света - лондонското (открито е през 1863-а) радват с креативността си, която те кара да се чувстваш като в модерна арт галерия. В столицата на кралството държат и на традициите - 70 от 270-те спирки използват сгради, включени в Списъка със сградите от особен архитектурен и исторически интерес.
През годините стиловете са се сменяли - неокласицизъм, модернизъм, ар деко, но и днес е приятно да влезеш в постройките с червени тухли или стоманена консктрукция, да поседнеш на ретро пейчиците или да се разходиш между старинните колони. Облицовката на станцията на „Бейкър стрийт" пък включва повтарящи се силуети на Шерлок Холмс, които ти помагат да се ориентираш за правилната посока.
Разбира се, има и по-зле от нашето метро като гледка. И далеч не става дума за това колко е богат градът, а по-скоро за отношение. Дори в нюйоркското метро можеш да видиш плъхове, а стените са нашарени с драсканици, които дори и най-либералният критик не би нарекъл графити. В Париж има станции, най-вероятно връстници на студентските вълнения от 68-а, в които се носи воня на урина, а по ъглите дремят бездомници от Северна и Западна Африка.
Естествено, да не си ограничен във финансите определено помага.
Метрополитените в бившия Съветски съюз са прочути с мащаба и великолепието си. Много от станциите в московското и санктпетербургското (най-дълбокото в света) метро приличат повече на дворците в старите руски столици - огромни мраморни зали, пищни колонади, богато орнаментирани стени и тавани, блестящи полилеи.
По-слабо известно, но не по-малко впечатляващо, е метрото в Ташкент. През 1966-а земетресение с магнитуд 7,5 по Рихтер разрушава узбекската столица. Съветските ръководители виждат в това отличен повод да създадат на мястото на руините образцов соцград. В резултат на което хвърлят огромен човешки и финансов ресурс, а Ташкент се сдобива с широки булеварди, просторни площади, идеални за военни паради, и метро, което и днес поразява с красотата, размаха и чистотата си.
Архитектурата и декорацията на всяка станция са уникални и представят определена част от историята и културата на узбеките. Можеш да прекараш дни в разглеждането им.
Преди почти година пък саудитите възложиха не на кого да е, а на световноизвестната архитектка Заха Хадид да създаде дизайна на новата метростанция във финансовия район на Рияд „Крал Абдула". Когато строежът приключи през 2017-а, в сърцето на заобиколената от пясъци саудитска столица ще изникне футуристична сграда, приличаща на кораб, изграден от вълни.
Да, и така става - с много пари. Сравнението между софийското метро и добрите примери сред световните му събратя обаче показва, че въпросът не е с колко средства разполагаш, а дали имаш идея как да ги използваш, за да създадеш нещо красиво и приятно за потребителите му.
