От първите протести срещу Виктор Янукович, тоест - от ноември м.г. досега, България беше прекалено тиха и чакаше какво ще кажат големите.
Парламентът отлагаше декларации, премиерът мълчеше, само външният министър Кристиан Вигенин каза (разбира се, в пълно съответствие с ЕС), че няма да признаем резултатите от референдума в Крим на 16 март, когато стратегическият полуостров избра да стане част от Руската федерация.
Беше голяма говорилня, но изведнъж у нас пристигна шефът на НАТО. А три дни по-рано председателят на Европейската комисия Жозе Барозу заяви в прав текст, че в българското правителство има руски къртици и че членството в съюза ни е спасило от доста по-силен руски натиск.
Българските политици обаче отиграха ситуацията както си знаят - с крайната цел да си вдигнат рейтинга преди европейските избори.
Оставяме задължителните ордени, протоколни снимки и кухи фрази настрана. Не е важно, че Волен Сидеров подготви тиквен медал за Расмусен и свика протест, за да яхне русофилския вот на 25 май.
Не е важно, че бившият външен министър Соломон Паси си направи селфи с президента Плевнелиев и госта от Дания, за да влезе в новините, където в последно време е спряган за евродепутат от партията на проектополитика Николай Бареков.
Важно е, че за първи път от 10 години България е изправена пред истинска възможност да се докаже като лоялен партньор на НАТО, с който е свързана не с усмивки, а с договор. Става дума за близката Украйна, с която делим един регион и едно море.
Важно е, защото у нас има силни русофилски настроения - и силна зависимост от руските енергийни доставки, туристи, внос, които до голямата степен предопределят разкрачената ни позиция между Изтока и Запада.
В крайна сметка обаче, ако играта загрубее, България няма друг избор, освен да застане на страната на Запада. Така че е време да погледнем НАТО не като за вътрешна употреба.
