Тенджера под гражданско налягане

Заприличали сме на тенджери под налягане. Живеем си там някъде, всеки на своя котлон, херметически затворени в онова, което смятаме за свой живот.

Готвим си личните манджи, позабъркваме се в нечии чужди рецепти, пък си затиснем капаците и чакаме.

И току вземат, че един ден на някой му избият клапаните и тръгне да фъшка насам-натам гореща пара... докато не спадне напрежението и под капака парещата манджа не продължи кротко и самостоятелно тихо да си се готви.

Не си играя на кулинарни метафори.

Просто през изминалата седмица предимно наблюдавам и от това, което виждам, някак настоятелно взе да ми лъха на манджа.

Общественият форум, който отдавна не се случва в реална, а във виртуална среда, в последните седем дни се превръна в кухня на мнения и позиции.

Започна се с прословутия казус с кърменето на обществени места.

Въпреки журналистическото си его, няма да се изкуша да си дам мнението по този въпрос, защото не то е важно в случая. Точно както и принципно проблемът (ако изобщо мога да го нарека така) с кърменето не е основният проблем на България.

За мен това, което предизвика реален обществен дебат и подпали напрежението под капаците, всъщност се крие в продължението на казуса:

фактът, че една обикновена българска жена, при това майка на невръстно дете, е потърсила правата си в съда.

Малката, но много важна подробност, че този път един човек, чието достойнство и лично право (независимо дали то е юридически подкрепено или е въпрос на вътрешно усещане) са били засегнати, не е махнал с ръка и не е подминал с типичното българско "карай да върви!".

Ние, българите, най-добре си знаем колко сме инертни, когато става дума за нещо толкова мъгляво, като личното право и неговата защита.

Иначе сме хора на честта - готови сме да се нападаме по светофарите, когато някой ни засече, скачаме на бой, ако усетим и най-малка ирония в нечие обръщение и вадим бухалките и фланелките с мускулите, когато си мислим, че сме недосегаеми.

Големи сме герои, стига обаче да не рискуваме да ни се подпали чердженцето, пък от него и къщицата.

Точно заради това, като си изпушим натъпкания до гръкляна горещ въздух, вземем та отпуснем клапаните с някое и друго напиване със сбиване или нападнем някое по-клето от нас същество - жената вкъщи, безобидния чичко, дето си ходи из мола, уличното куче, чийто уши ужасно ни пречат и просто ги отрязваме...

Преди месец, в една от онези студени и снежни сутрини, в тихия квартал, където живея, една съседка излизала от подземния гараж с колата си.

Силно наклоненият изход от гаража бил ужасно заледен и все още непочистен рано сутринта, затова решила да се опита да го изкачи на един път. Така и направила и точно на върха на изхода, в началото на улицата, заковала спирачки. В този момент някакъв млад мъж с добре поддържана кола идвал отляво по тясната улица. Вместо да натисне спирачките за всеки случай, той натиснал газта, за да може да премине преди нея.

Съседката така или иначе била спряла, но мъжът от другата кола заковал возилото си на косъм пред нейното и доволен, че вече има конфликтна ситуация, започнал да крещи кой какво право има да кара, да излиза от гаражи и изобщо да диша.

Тя нямало как да си мачка ризата с едрия мъжага и се опитала да обясни тихо и по женски ситуацията, но това нейно спокойствие допълнително заредило гнева му.

И докато размахвал там мъжките си ръце и се чудел върху кого точно да ги стовари, приближил съпругът на въпросната дама, също така тих човек. Представил се, попитал какъв е проблемът и още преди да е завършил изречението си, бабаитът просто му фраснал една и му счупил носа.

А знаете ли кое е най-страшното в точно тази случка? Че тя по никакъв начин няма да ви трогне, нито дори да ви изненада.

Защото свикнахме да приемаме ежедневната агресия като нещо толкова нормално, че когато говорим за нея, единствената ни реакция е да я съпоставим с някой друг случай, за който сме чували или сме приживяли и да заключим, че "това не е нищо".

Ами не е така, нещо е! Даже голямо нещо! Стига просто да не спре дотук.

Защото същата тази история си има продължение. Дошла линейка, след нея и полиция. Ентусиазмът на бабаита все още бил загрят, защото какво точно може да те уплаши у нас полицията?!

Това, което най-много стегнало примката около дебелото вратле на побойника обаче, бил фактът, че тихият и кротък съпруг на дамата, която нападнал, се оказал човек с финансови възможности и обществени връзки.

И някак изведнъж станало ясно, че този счупен нос определено ще си търси правата и няма да се страхува, че утре бабаитът ще дойде да му счупи и крака или главата примерно.

Това развитие на подобни сюжети го наблюдаваме като практика през последните двайсет години.

Един идва и бие, после нападнатият се оказва по-силен и на свой ред наказва.

Типичното мерене на предници, в което се надяваш да извадиш някоя по-дебела връзка и да я размахаш в лицето на насилника. Надцакване с позиции, в което няма закони и право, а мафиотска йерархия.

И изведнъж сега тази майка-кърмачка!

Не само, че не е жена, дъщеря или сестра на някого, но и самата тя не изскача на терена с някаква стряскаща биография.

И точно тя, такава каквато е, със своето си заобиколено от детски книжки и биберони ежедневие, се осмелява да си търси правата, при това по законен, съдебен ред.

Уповаваща се на точно този български съд, който съвсем наскоро отново си размаха кирливите ризи в общественото пространство.

Мисля, че точно този жест на гражданско поведение този път подпали фитилите на личните ни тенджери под налягане и колкото и да е загубена в пространството, енергията ни все пак поне тръгна в правилна посока - да си дадем сметка, че спазването на правата става, само чрез тяхното защитаване.

Като всяко нещо, което смятаме, че ни докосва лично обаче, а и по простата причина, че като българи винаги имаме мнение по всички въпроси, казусът "кърмеща майка си търси правата" наистина се преекспонира в социалното пространство.

Както си му е редът, хора се изпокараха заради статусите си.

Нароиха се още казуси, които вече почти бяха загубили връзка с майчиното мляко, но пък дискутираха темата "да си водим ли децата в ресторанти", даваха определения кои хора могат да бъдат родители и отнемаха правото на мнение на тези, които, видиш ли, не били станали мама и татко на някого.

Ето така за пореден път важната тема се измести. Вместо да говорим за гражданската необходимост да се бориш за достойнството си и да разчиташ за това на създадените от закона механизми, ние си отприщихме клапаните в други, далеч по-кухненски посоки.

Така за пореден път прекипяхме в проблема, разтоварихме напрежението на погрешното място и се успокоихме върху котлончетата.

Без да си даваме сметка, че в крайна сметка, без значение какъв точно е личният ти проблем, всички ние се готвим на един огън.

И от нас зависи колко силен ще е той и дали изобщо ще съществува.

Точно поради тази причина смятам в най-скоро време да съдя общината, че за да се прибера от спирката до кооперацията, газя кал и боклуци.

Смятам да съдя един жълт вестник за това, че ми открадна статия за друго издание и я публикува от мое име, с моя снимка, като техен автор.

Вече съм осъдила една застрахователна и една лизингова компания, които се опитаха да ме измамят, и спечелих, понеже все пак има закони и в тази страна.

Ако съм на мястото на родителите на момичето, което лежи в кома, заради дупка на магистралата, ще съдя всички отговорни по веригата до дупка!

Не, защото това ще върне здравето на детето, а защото ще накара тези недосегаеми структури да разберат, че зависят от нас, обикновените хора.

Така от "карай да първи" и "не ми пука" току виж се родил някакъв нов, далеч по-смислен лозунг...