На 1 юли се навършват 15 години от старта на здравната реформа в България и все повече си задаваме въпроса „Защо лекарите са грубияни?". А защо пациентите са нахалници? И изобщо къде бъркаме?
При все по-калната политика в сферата на здравеопазването, непосилно тежката социална отговорност и вечно вперените медийни очи задържането на стола на здравния министър става по-трудно от крепенето върху механичен бик в лунапарк.
Да започнем с малко история. Съвсем малко.
Запомнихме проф. Гайдарски със скандалите му с проф. Чирков, Божидар Нанев - със скалъпеното обвинение за източване на здравния бюджет с доставките на „Тамифлу", Ана-Мария Борисова - с фразата „Усмихвам се", презрителното й отношение към журналистите и рекордно късия й мандат. Стефан Константинов беше запомнен с предизвестената оставка, след като „се изпокарал с абсолютно всички" (по думите на Бойко Борисов), а Десислава Атанасова - с „добрите й намерения".
Таня Андреева премина сравнително тихо, а министър Москов пое мандата си дръзко и получи широко одобрение и от гилдията, и от пациентите с предложението си лекари да бъдат придружавани от полицейска охрана, когато ходят на адреси в ромските махали. След това обаче беше подложен на критика от същата гилдия и същите пациенти заради амбивалентните си предложения за сливане на болници и санкциониране на пациенти, които не се явяват редовно на профилактичи прегледи.
Не искам да критикувам безогледно - някои от тези министри свършиха добра работа, други - имаха намеренията да свършат такава, но бяха възпрепятствани. Или пък не им достигаше политическа воля, или знания, или решителност. Неуспехите на конкретни министри и изобщо на отделни лица на политически длъжности не са страшни.
Някъде в лабиринта на Минотавъра Реформа, обаче, се случи нещо страшно - изгубихме връзката лекар-пациент.
Взаимното доверие и уважение между хората и техните лечители беше пометено от урагана на политическите грешки, смазано от несъобразителността на старателни журналисти и захвърлено в бездната на омраза и невъзприемане на другата гледна точка.
Станахме свидетели на жестоки крайности и от двете страни, забравяйки, че няма две страни. Всеки е потенциален пациент, включително лекарите. И място за борба няма.
Обобщаването е пагубно за поколенията. Не всички лекари са грубияни, не всички пациенти са идиоти.
За съжаление, системата създаде почва, уютна за конфликтни между тези „две групи", а медиите съвсем услужливо успяха да насадят неодобрение и дори омраза към цялото лекарско съсловие, което пък от своя страна започна да вижда пациентите като врагове. Всичко това доведе до абсолютно недопустимо лекарско отношение и до статуси от типа на „kvo vi stava beeeee, sh***ni lekariiiiii" (видян лично от мен).
Не вярвам в умишленото, целенасочено унищожаване на българския народ със средствата на неработещи политически ходове и неуместни медийни напъни, но дълбоко вярвам в безмерната глупост, която води до тежки последици.
Истината все се крие в малката история на малкия човек. Точно там трябва да търсим онова острие, което е опряло в нишката на свещените отношения лекар-пациент и застрашава общественото здраве повече от заразен с ебола купонджия в дискотека.
И за да не говорим без пример, защото това води до внезапна скука, ето два хипотетични примера за „другата гледна точка":
Пример за пациенти:
Знаете ли, ако работите като семеен лекар, наричани с не дотам уважителното „ДжиПи" и сте на линия за пациентите си 24/7, ще бъдете много уморени.
Когато дойде 27-мия за деня пациент с думите „Записах си час за невролог, искам направление", ще му обясните, че направлението е чек на стойност 15 лв., че то се дава в определени бройки от НЗОК и тъй като е краят на тримесечието, направления вече няма, но ако желае - ще изслушате какви са симптомите му и ще му дадете лекарски съвет.
Да предположим, че той ви отговори, че е здравно осигурен и иска направление. Точка.
Вероятно ще му обясните, че ако му дадете въпросния талон, ще бъдете глобени, че целта на медиците в доболничната помощ е да приемат хората с оплаквания, за да преценят дали да ги насочат към специалист; че ако пациентът е решил сам или благодарение на някой форум, че има нужда от преглед при невролог, винаги може да си плати прегледа.
Нека предложим, че той отново ви каже, че е здравно осигурен, изисква от вас направление сега и вие сте длъжнен/длъжна да му го дадете, защото сте полагали Хипократова клетва. В противен случай, той ще се подаде сигнал срещу вас в лекарската комисия и ще се обади на „Господари на ефира" . Мисля, че ще се ядосате.
Пример за лекари:
Да, вие сте учили 10 години, работили сте поне още толкова и знаете, че има болести, които не се лекуват и смъртта е неизбежен факт, а това ви е направило цинични към прекаленото вглеждане на хората в здравето им и вкопчването им в живота.
Но да си представим за момент, че 83-годишната ви майка, която пие по 10 хапчета на ден, вдига висока температура през нощта и се обаждате на лекар, защото се страхувате за живота й.
Лекарят идва уморен и отегчен, преслушва я и й прави ЕКГ, след което заключава, че предвид напредналата й възраст и многото й заболявания, може спокойно да очаквате най-лошото.
Вие му обяснявате, че сте наясно със състоянието и възрастта й, но това е вашата майка, която е седяла до леглото ви три дни и три нощи, когато са ви оперирали от апендицит и цял живот чинно си е плащала здравните осигуровки и че бихте искали да влезе в болница, за да се погрижат за нея по възможно най-добрия начин.
Да приемем, че лекарят ви отговаря, че никоя болница няма да я вземе, тъй като няма данни за остро заболяване и евентуално може да се обадите в Бърза помощ, да преувеличите симптомите й, и те евентуално може да я приемат за ден, два, но като цяло е по-разумно да потърсите хоспис.
Вие, обаче, знаете, че хосписите са места, в които хората биват заведени, за да умрат и отново му казвате, че тя до вчера е варила сладко от ягоди и е ходила до Горна Баня за вода и все пак ви се иска да се намери начин да я приемат в болница и да я стабилизират.
Да си представим, че лекарят - вече на вратата и видимо ядосан, че сте го разкарали в 2 часа през нощта - ви отговори, че може би е време да приемете реалността, че хората умират и че системата е такава, че няма как за майка ви да бъде оказана повече грижа от изписаните лекарства и че трябва да позволите на живота да поеме своя естествен ход или в случая - естествен край. Мисля, че ще се ядосате.
Ето - всички можем да се ядосаме.
Има факти: лекарите не са богове, а хора. Някои от тях са добри професионалисти и са отдадени на лекуването, други - са грубияни по природа или циници по стечение на обстоятелствата. Хората са чувствителни към здравето си и това на своите близки. Някои от тях изпитват уважение към лекарската професия, други - смятат докторите са продажни печалбари и се отнасят към тях с агресия и императивност.
Обществото е конгломерат от безбройни характери и гледища, но за да има то своите устои и стълбове, би следвало да се спазват някои правила на общуване, които може да не гарантират вечен живот и непоклатимо здраве, но осигуряват предпоставки за качествена грижа за човешкото здраве и опазване на авторитета на цяло съсловие - не какво да е съсловие, а онова, което има знанията и възможността да удължава живота ни.
А ако тези общовалидни правила не се спазват - и най-мощният бум на фармацевтичната индустрия няма да ни спаси.
