Преди седем години случайно участвах в един младежки обмен в Холандия. Тогава за пръв път ми се случи да вляза в кметство и да видя истински кмет на живо. Освен че го видях, чух от него и интересни истории за местното управление и самоуправление.
Как например, хората искали да се построи детска площадка в квартала им. Създавали проект, разпределили си отговорностите и кандидатствали за финансови средства. Как общината одобрила проекта и хората, повтарям - хората от квартала се заели със строежа на площадката. Просто, лесно и ясно.
Помня недоумението, в което изпаднах тогава и в което вероятно са изпадали мнозина сънародници, озовавайки се за пръв път в друга по-подредена страна. Заради въпроса: "Защо при нас не е така? Защо?"
Отговорът на този въпрос дойде доста години по-късно.
Казват, че в България всички разбират от футбол и политика. Именно футбол и политика, а не риболов и садене на леща, примерно. Защото футболът и политиката са изключително подходящи мишени за изливане на трупаната в продължение на дни, месеци и десетилетия агресия.
Агресия, която се лее от Facebook, от различни знайни и незнайни блогове, ежедневници, телевизии. Агресия, която се отприщва като пропукан бент. Агресия, която винаги е индиректна и чийто обект е далечен, имагинерен и достатъчно абстрактен, така че да се избегне поемането на лична отговорност.
Помня, че в далечната 1990-та, в зората на демокрацията, беше много модерно в детската градина да се делим на седесари и бесепари, след което здраво да се налагаме един друг... но това е друга тема.
Проблемът на държавното ни управление не е в некомпетентността на управляващите, в "системата" или в ширещата се корупция и шуробаджанащина. Проблемът е доста по-дълбок и се корени в особеностите на нашия манталитет, култура и възпитание, формиран в продължение на стотици години.
Вероятно в годините на османско владичество е било полезна стратегия "да си траеш" и да псуваш под сурдинка. Вероятно тази стратегия е вършела работата и по времето на Държавна сигурност.
Днес времената са различни.
За съжаление насадените от онова време „правила на поведение" продължават да оказват своята пагубна власт. Има една приказка за слона от цирка. Слонът, който никога не се осмелява да избяга, защото от малък е окован. И така е свикнал със своята безпомощност, че дори когато вече оковите ги няма, той не вярва, че може да бъде свободен.
Ситуацията в нашата мила родина е идентична. Дотолкова сме свикнали да се възприемаме като неспособни, безпомощни и зависими от така наречените „управляващи", че изобщо не се замисляме. Че всъщност сме свободни. И че ние също можем да бъдем управляващи.
За да може това да се случи обаче, е необходимо изграждане на личностна зрялост, на способност да поемаме отговорност за действията си и за собствения си живот. А не да прехвърляме вината на политици и управляващи.
В България обичаме да си прехвърляме вини. Детето от малко бива захранвано с обилно чувство на вина: „Виж сега какво направи, добрите деца не правят така...". Една колежка се шегуваше, че първата дума, която децата научават е „не", защото непрекъснато я чуват от околните.
Как тогава да очакваме децата да пораснат като едни инициативни и отговорни възрастни, щом като стремежите към творчество и себеотстояване биват кастрирани още в зачатие?
Неспособно да се опълчи на майка си, детето преглъща, преглъща и преглъща гняв. И понеже в природата нищо не се губи, един ден задържаната агресия се връща към него под формата на мазохизъм и автоагресия. Порасналото дете ще стане примирен възрастен, който ще се напива до безпаметност в петък вечер и ще псува Бойко, Волен, Левски, ЦСКА... няма значение кого.
Хубавото е все пак, че не всички сме родени с вериги на краката...
В града, в който работя, група тинейджъри решиха, че искат в парка да има метална конструкция, където влюбените да закачат катинари, както се случва в други европейски страни. Свързаха се с общината и конструкцията вече е факт.
Може това да ви се стори като смешно постижение на фона на проблемите с електроразпределителните дружества, безработицата, монополизацията на държавата от една шепа хора и т.н. Но това значи много.
Значи, че нагласата на младите хора, поне на някои от тях, вече е различна. И те вярват, че могат. Това е най-важното в случая.
