Вълнена жилетка, цървули, панталон на кръпки, очила с разкривени рогови рамки. Самотен старец с треперещи ръце някъде из провинцията подпира пейката пред своята къща. Позната картинка, нали? Такива ветерани на живота подминаваме с мръсна газ. Не виждаме очите им, иначе бихме видели сълзи.
Затова и друг старец, заземен до читалището в село Долни Цибър, се разплаква oт "вниманието", когато до него се доближава репортерка.
"Защо решихте да бойкотирате парламентарните избори" не е въпрос, а уловка в този далечен край на България. След като се прочуха като единственото населено място, което отсвири вота на 5 октомври - и в крайна сметка се отчете с едва 8 подадени бюлетини при 1200 души, имащи право на глас, хората в Долни Цибър започнаха да стават предпазливи. На въпроси от непознати отговарят с престорена усмивка.
Медийното внимание не им понася
Причината е лична, човешка и разбираема - те не искат да бъдат нито "чудо за три дни", нито новите шутове на мизерията от малкия екран. Изолацията, безработицата и беззаконието продължават да изяждат животите им, а единствените, които идват при тях - чак до брега на невъзмутимия Дунав, са журналистите, за да ги питат защо не са гласували.
Екзотичното "отмъщение" на Долни Цибър срещу политиците послужи като ново потвърждение колко зле всъщност е Северозападна България. Което съвсем не е новина.
Група мъже забелязват фотоапарата, който носим. Питат от коя телевизия сме. Искат да се "разкрием", а не да ги лъжем. "Аха, интернет значи. Добре - може да снимате".
Долни Цибър на Бели Дунав - и нищо отвъд
За да стигнете до Долни Цибър, прекосявате поне шест подобни села, след като се отклоните от пътя за Лом. Едно от тях се казва Безденица. Освен иначе красивия пейзаж и един голям завод, забоден в равнината, тук-таме се срещат хора на велосипеди, играещи в нищото деца и много, много катинари по вратите.
В крайна сметка междуселският път, наподобяващ закърпен лунен пейзаж, се превръща в улица между избушени къщурки. В началото няма дори табела, краят е подпрян от Дунав. Там са наредени кръчмата, читалището, здравният пункт, клубът на "Земеделски народен съюз - Александър Стамболийски", излъчил кмета на община Вълчедръм, и най-голямата и спретната сграда - училището.
Оттам се носи глъчка и народна музика. Детски и младежки ансамбъл репетират народни танци. Възрастните, застанали отпред, кимат одобрително. В Долни Цибър образованието е на почит и мястот се слави като селото на висшистите. Защото е добре децата да учат и да могат. Иначе са обречени като родителите: с основен поминък от социални помощи, риболов и спорадично земеделие.
В общината, в която се намира селото - Вълчедръм, безработицата е между два и три пъти по-висока от средната за страната - приблизително всеки трети е без работа.
Живей трудно
Някога в Долни Цибър е имало пристанище, където са спирали кораби, кипяла е търговия със зърно, риба, стоки. "Беше много хубаво и имаше как да живеем", разказва възрастна жена. Сега е останала само бетонната платформа. Кеят приютява няколко изгнили лодки, заключена станция и двама мъже, които разговарят приглушено в очакване на улов.
Магазинчето в селото е още по-обезсърчаващо, защото трябва да оставиш нещо, за да вземеш. Купуват се стоки от първа необходимост - хляб, картофи, захар. В другия край са наредени дрехи, бельо, чорапи и домашни потреби. Няколкото вида цигари са от най-тежките възможни, с червен етикет, 100-милиметрови.
Известно е, че някои от местните са принудени да крадат, за да оцелеят - това признава и мъж, с когото разговаряме. След неговата внезапна честност, въпросите относно "бойкота" на изборите стават все повече.
Местните жители обявиха официално, че да не желаят да гласуват за никого заради станалото преди седмица, когато охранителна фирма стреляла по четирима мъже от селото при моста, който води до Козлодуй, по подозрение, че ще крадат от нивата. Но това ли е единственото основание почти никой да не гласува?
Дали цибърският "бойкот" не е малко попресилен медийно
Действителността, според чичо Шанко, е следната: "ДПС не платиха този път, за какво да гласуваме?", казва в прав текст той. Откровенността му е плашеща. Чичо Шанко не е мюсюлманин, а е евангелист, но смята, че така или иначе "Господ е един".
В селото има джамия, чието минаре е изтърбушено, а щъркелите вият гнезда на върха му. Има и евангелистка църква, която очевидно преживява разцвет. "50-60 души от нашите сме евангелисти", казва чичо Шанко.
Според възрастна жена, това че не са гласували, показва само, че хората в селото са единни. "Не можем повече така", приглася й мъж. Казват, че произволът на силните и бездействието на властите заплашват животите им.
Негов съселянин, който се оказва замесен в организацията на изборния ден, признава, че са били длъжни да отворят двете секции в училището. Членовете на комисията са дали 5 гласа, останалите 3 са от Долни Цибър.
В съседно село, в посока Монтана, имат сходно обяснение за липсата на активност на изборите.
И там никой не бил дошъл да им „купи" гласовете
Възрастен мъж от общинския център Вълчедръм (който тази година празнува 45 годишнина от обявяването си за град) все още не вярва, че е възможно БСП да загуби по такъв начин изборите в район, известен като "червен бастион", освен ако някой друг не е пазарувал гласове.
В Монтана не каца и врана
Някогашният Михайловград е разкопан по начин, който прави преминаването през центъра ужасяващо изживяване. В центъра на града седят няколко празни таксита. Въпреки лошото време, делника и ранния следобед - по улиците има доста хора.
Освен групите на работещите по пътя строители има и друг вид групи: тези на мъже в разцвета на силите си, които обсъждат неясни за никого сделки. В ресторант в центъра подобна група седи "на кафе".
Жена, седнала "на кафе" и на по цигара със сина си споделя, че Монтана е "забравена от Бога". Тя разказва, че градът е разкопан от цели две години. "Изграждат канализация", казва тя "и никой не знае кога ще завърши ремонтът".
И в нейните очи се чете разочарование. В града има само три предприятия, както и шивашки фирми, които обаче дават понякога и по-малко от минималната заплата срещу огромна норма.
"Някога селото издържаше града, а сега градът не може да издържи селото", споделя интересно наблюдение жената.
Дали именно тази мисъл не обяснява цялото сегашно състояние на Северозападния район на България, неслучайно обявен за най-бедното място в Европа? Рецептата за оздравяването на областта със сигурност няма да бъде потърсена от политиците. Не и от тези, които (не бяха) избрани сега и тук.
