Тези дни съвсем случайно се натъкнахме на дискусия във Facebook, озаглавена "Искам отец Иван да стане патриарх на БПЦ".
"Не желаем повече клики и лобита, нужни са истински хора с морал и мисия" - обобщаваше един от участниците посоката на разговора и получаваше подкрепата на останалите, въпреки очевидната несъстоятелност на идеята.
Да настояваш свещеникът от Нови хан да оглави Църквата, защото е благ, смирен и любящ (всъщност всички служители в раса би трябвало да са такива), е все едно да изискваш полковник Парашкевов от ВМА да бъде началник на Генералния щаб на армията заради мисиите му като военен хирург.
И ако всеки редник носи в раницата си маршалския жезъл, то при духовенството, уви, съвсем не е така. Обръщаме внимание на наивния разговор с религиозна насоченост, сместен между снимки на котки и претенциозни цитати, защото в него има нещо много интересно.
От една страна той с кристална яснота показва какво смята за съвременната православна институция обикновеният човек, необременен от клерикалния фалш и медийното лицемерие.
От друга - парадоксално, но какво по-добро място за подобен обществен дебат от социалната мрежа. Нека все пак не забравяме, че Църквата не са каменните блокове, покрити със стенописи, огласяни от попските баритони, а общност от хора, събрани в името на доброто и любовта.
И по тези въпроси могат да говорят не само форумните специалисти с Евангелие под възглавката, могат и трябва да говорят всички. Ние, българите, умираме за клишета и затова институционалната религиозност ни е много по сърце, макар от нея да няма никаква полза.
Тя е някакъв мраморен постамент, застинал във времето, и показният траур от онзи ден чудесно го илюстрира, докато същевременно в сърцата ни няма скръб и жалост, само празнота.
И докато всички внимават какво говорят по темата с риск да не счупят някоя архаична догма, в която не вярват, далеч по-гъвкавите протестантски вероизповедания нямат почивка. Те са сред слабите и болните, те са в циганските гета и затворите.
Не ги бъркайте непременно със сектите, не ги поставяйте в една кошница с онези перковци, които отказват кръвопреливането и медицинските интервенции или промиват мозъка на децата ви.
Далеч сме от апологетиката на чуждото, но то очевидно намира своя път към обърканото стадо в отсъствието на отговорен пастир. БПЦ задължително трябва да потърси своето реформиране, което означава само едно, да потърси хората, не само да чака да бъде търсена от тях.
Зад стъклата на лъскавите автомобили е много лесно да клеймиш и родното духовенство е изключително умело в това, да ви каже какво не се прави. Но да ви покаже как се прави - в това не му е силата.
Говоренето за вяра, морал и любов на разбираем език извън окадените с тамян сводове е дейност, от която Църквата ни е абдикирала; принудително или по своя воля - вече е все едно.
И естествено празнината ще бъде заета от нещо съвсем различно, докато храмовете ще са все повече паметници, отколкото места за духовен живот.
Ето защо свещеници като отец Иван дават смисъл и връщат вярата в живото, истинското Православие. Разбира се, че те нямат шанс за патриарх, но Патриархът трябва да е този, които да даде шанс именно на такива хора, да ги подкрепи, поощри и изпрати сред повече миряни.
Защото без добър пастир стадото не е нищо повече от вечеря за вълци.
