Дъщеря ми се роди в средата на 90-те. Два месеца по-късно в бебешкия й дневник съм написала, че се притеснявам за слуха й. Осем месеца по-късно проблемът се установи - дъщеря ми беше родена със силно увреден слух. Българската медицина по онова време вдигна рамене и ми предложи да я уча на езика на жестовете. В суматохата някой спомена за „една операция в Европа, която здравната им каса поема, ама тя не дава резултат".
Хванахме се за това изречение и с огромни перипетии и въпреки активната съпротива на държавата, две години по-късно със собствени средства направихме операция на дъщеря си. Днес тя е млада дама, която чува, говори, слуша музика, говори по телефон. Ако тогава се бяхме доверили на държавата и се бяхме оставили на нейната медицинска немощ, днес дъщеря ми щеше да е един друг човек. Много по-затворен и много по-тих. И това щеше да се случи с още много други деца, които днес имат още едно човешко сетиво.
Разказвала съм тази своя история и друг път. Този път я споменавам накратко обаче, защото знам какво е да си в тотална безпътица, когато отчаяно търсиш някакво решение за здравен проблем. Наясно съм как цялата безчовечност на българската медицина може да застане като стена срещу теб и с принципно високомерното си отношение към всичко и всеки, който не е „от нея", да те накара да се чувстваш нищожество. И не само това - в средата на деветдесетте частната лекарска практика едва прохождаше, болниците бяха на апаратно дишане от социализма, а световните медицински постижения у нас се разказваха като фантастични сюжети, в които дори не ни идваше на ум, че можем да се включим.
Тогава българската държава направи всичко възможно да не ни помогне да оперираме детето си в чужбина и да му дадем слух. За финансова подкрепа ни казаха да забравим веднага. За документи за пътуване - също. Взехме австрийски визи след тридневно чакане на опашка пред посолството, куп документи от болницата, където щяхме да бъдем, и реално куфарче с пари, което трябваше да покажем на служителя, за да докажем, че можем да се издържаме две седмици в страната му. Пачките събрахме от приятели и тридневния оборот на фирмата на дядото на дъщеря ми. Когато ни видя с тях, служителят само завъртя глава и ни удари печати в паспортите.
Това обаче е в края на историята.
Щастливата развръзка е две седмици по-късно, когато тригодишната ни вече дъщеря беше оперирана. До този момент се наложи да преживеем две и половина дълги години в ужасяваща родителска агония, че няма как да помогнем на детето си. Събирахме непосилна за нас, двадесет и четиригодишните тогава родители, шестцифрена сума за кохлеарна имплантация и апарат. Правехме го хаотично, ден след ден, в държава където всичко тепърва прохождаше, бизнесът беше зает със себе си, а социална политика нямаше. Всяка сутрин се събуждахме с чувството за вина, че лишаваме детето си от още един ден в света на звуците. Понякога безсилието беше толкова задушаващо, че можеше да се понесе само с някакво, макар и безсмислено действие.
Затова и тръгнахме по гледачи, знахари, екстрасенси и народни лечители.
Първо бяхме при Ванга. С големи връзки и уговорки, със захар на бучки под възглавницата, кукла, повой и пластмасов леген. Не си спомням с добро този ден. Ванга нищо не ми каза и нищо не ме посъветва. Обобщи само, че съм родила „дефектно" дете. Не я съдя за думите й, които още ми парят - сигурно в отчаянието си и днес бих отишла при човек като нея. Съжалявам само, че тогава и тя не ми предложи това, от което най-много имахме нужда - съчувствие и окуражителна дума.
После бяхме при едно набедено за гадател момче от Плевенско. Десислав. Беше леко лудичък, но хората казваха, че намирал откраднати коли и го тачеха. Прие ни специално, въртя ръцете си около детето, завихри сините си очи в различни посоки, муча тихичко и накрая каза, че един ден ще се оправи. Не знаеше обаче нито как, нито кога. Години по-късно го обвиниха в педофилия и славата му замлъкна. А ние продължихме с алтернативните методи на лечение.
Някой донесе у дома откъсната страница от важен през ония години ежедневник, на която беше поместена статия за варненския лечител Нуди Хасан. Намерихме координати и се записахме за посещение за след месец - нямаше никакви свободни часове по-рано. На прегледа ми сложиха маска на очите, защото гледката на лечителя в действие можела да ми се стори плащеша. Държах дъщеря си на колене и нищо не виждах, а и тя не даде знак, че нещо я притеснява. В края на сеанса Нуди, който се славеше като лечител на тежки форми на рак, даде разумен съвет - да се доверим на официалната медицина и да не вярваме на знахари и екстрасенси. „Нещо, което го няма, няма как да се появи от никъде!", каза той за слуха на детето и ни отпрати по живо, по здраво. Благодарна съм му за това. Можеше като много други просто да ни направи програма и да „лекува" детето с месеци на „енергийно ниво", докато ние се грижим за финансовото му такова. Бог да го прости Нуди - самоуби се преди няколко години...
И тогава не се отказахме от „алтернативната" медицина. Не защото толкова й вярвахме, но единстена тя ни даваше някаква надежда. Изпитвахме нужда да правим малки и хаотични движения в тази посока, за да можем да преживеем пълната си безпомощност като родители. Така попаднахме на едно семейство лечители, наскоро загубили единия си син от някаква скоротечна болест. Беше го убила точно за седем дни. Пушеха като парни локомотиви и приемаха болни в панелния си хол в квартал „Сухата река".
По стените им имаше окачени нескопосани рисунки на мъжки, съсухрени лица с бради. Казваха, че това са „светците", които им се включват, за да помагат на хората. За нашето дете се включваше един, когото наричаха Диро. Диро упражняваше „мощта си" през ръцете на жената лечителка, която предаваше енергията на детето ни. Цялото нещо изглеждаше супер налудничаво - едно двегодишно момиченце в един опушен, тъмен хол, където четирима възрастни стоят в църковно мълчание, а на висок глас се води нещо като опосредстван диалог между Диро, жената и мъжа лечители. Диро твърдеше, че слуховият нерв на дъщеря ни се възстановява постепенно.
Разбира се, че това не беше истина. Слуховият й нерв винаги си е бил напълно здрав, проблемът беше другаде, но това щяхме да го разберем много по-късно в Австрия, където най-после лекар щеше разбрано да ни обясни какво всъщност се случва в ушите на дъщеря ни. По онова време обаче продължавахме да ходим при лечителското семейство всяка седмица и да оставяме „колкото преценим" в металната паница на входа им. Дори и когато вътрешно си давахме сметка, че правим нещо напълно и тотално безсмислено. В този момент на истинска самота само то ни даваше сили да продължим. Да се надяваме и да вярваме, че ще намерим решение. Както и стана две години по-късно, в държавна австрийска болница.
Разказвам тази история вече без емоция и с напълно трезв ум. Наясно съм, че днес официалната ни медицина, въпреки всички условности у нас, работи по световни стандарти и може да предлага адекватни лечения. Доверявам се първо на лекарите за всеки проблем, но и не отказвам да подкрепям лечението им с някои безобидни „народни" практики. Под това разбирам наистина билкови чайове, знахарски мехлемчета и засилено присъствие на някой специален продукт в домашното меню - тиква за бъбреци, боровинки за зрение, спанак за имунитет...
Не бих се подложила обаче на ултра алтернативи от типа на уринотерапия или лечение с електричество. Не вярвам и че рак се лекува със сода, джинджифил и мед и това е „най-строго пазената тайна" на медицината! Смятам подобни „разкрития" за истинска гавра с болката на хората, които така или иначе са готови на всичко в името на оздравяването. Да повярват в подобна нелепица за тях дори вече не е въпрос на логично осмисляне или интелигентност - то е единствена надежда. Защото медицината ни може и да е напреднала практически, но като цяло все още е студена, безчовечна и високомерна спрямо пациентите.
В държавните болници се държат с хората като със стадо неуки идиоти, на които нищо не е нужно да се обяснява. Ако пък се налага, то е почти изцяло на латински, с царствено отегчение и нарастваща нервност. Видят ли те в кабинета си, половината лекари моментално ти заговарят на ти - нещо, което рецепционистките и медицинските сестри са си позволили още, докато плахо си стоял в чакалнята. Ако си добре облечен, разберат, че работиш нещо отговорно или пък ги гледаш по-нагло, отколкото те теб, държавните, че често и частните медицински кадри може и да снизходят, като ти обяснят на популярен език какво ти има.
В случай, че си уплашена майка, човечец от село, инвалид или възрастна баба обаче, нямаш шанс за човешки контакт с медицинското светило. То приема като част от задълженията си да те държи в неведение за състоянието ти, но и остро да ти се кара, ако разбере, че си потърсил надежда в някаква поредна абсурдна терапия - с газ, с урина, с прясна агнешка кръв или дори нещо по-отвратително. И никога няма да му дойде на ум, че на теб - изплашения до смърт човек - просто ти е нужно някой разбираемо да ти обясни какво се случва и да ти посочи пътя, по който трябва да вървите заедно. Не е никак трудно, но е твърде човеколюбиво за темперамента на българската медицина. Затова и хората още се доверяват на бавачки и знахари - те поне умеят някак да изразяват съпричастност.
Безизходицата е нещо особено пагубно, когато се превърне в основно чувство на едно цяло общество. У нас тя е толкова естествено вплетена в него, че дори не си даваме сметка какви са последствията от нея. Съчетана с ниска култура, необразованост и произтичащите от това суеверия, страхове и низки страсти, тя се превръща в система за подчинение и контрол.
Обвинявам държавата България и в този вид осмислен, институционализиран, легален геноцид спрямо гражданите си. Защото това е държавата, където кметове ръсят опасни пътища със захар, вместо да ги обезопасят, попове правят молебени за по-малко катастрофи, а политици взимат решения спрямо ретроградния Меркурий. Как да очакваме тогава обзсърчените граждани да не си пият урината срещу болести, да не се включват в електроразпределителната мрежа при инфаркт и да не убиват ракови клетки със смес от сода и джинджифил?! Не са виновни те, че търсят надежда. Виновна е държавата, че безсърдечно им я отне.
