Малко захар и пълна тишина

За пореден път ставам свидетел на невежеството на хората и вторачването на българската дипломация и политика в това да се пишем патриоти. Слушах речта на Румен Радев в Деня на народните будители и установих, че в нея изпъкват няколко особено интересни от гледна точка на държавното мислене за култура и интелектуален елит убеждения.

Първото и най-публично обсъждано е, че будителят не е интелектуалец от европейски образец, а българска духовна категория.

Продължението на това изречение е следното: „ Човек, който се разпознава по светлината, с която озарява околните - с талант, с доблест, с мъдрост и отдаденост". Това „пояснение" какво точно прави българския будител по-различен от европейския интелектуалец всъщност поставя едно много конкретно твърдение - че талант, доблест, мъдрост и отдаденост са морални, етични и поведенчески категории, характерни по някакъв патриотично-магичен начин само за нашите си, оригинални будители.

Че „онези" европейски интелектуалци са хора, които стоят далече от изконната за българските будители нравственост и духовност - не я познават, не я ползват и е невъзможно да я дефинират в техния контекст. Само у нас е така - горката Европа не разполага с такъв тип одухотворени умове, каквито са нашите родни будители. Един вид „будителите НИ са по-добри от интелектуалците ВИ".

Нищо, че огромна част от онези „портретните" будители са били обучавани именно в Европа, че са привнасяли европейските ценности за свобода и равенство на българската, тънеща в дрямката на робството общественост и че голяма част от еволюционната и революционна промени у нас са се случили именно на онова отталскване от патриархалната балканщина в името на просветата, културата и тържеството на духа и ума.

В президентското слово (много ми е интересно кой е умът, написал всъщност тази реч) има и един тънък реторически финт - онази метафора за светлината, с която будителят бил озарявал околните. Този скромен, тих и дълбоко неевропейски човек направо засиява с една божественост и святост!

Демагогска „котва", хвърлена директно в гладния за ортодоксална чистота български националистически дух.

Нашите будители озаряват и светят. Техните интелектуалци тънат в европейския си мрак. Я дръжте тоя патриотизъм!

След като разбрахме, че в Европа си нямат будители, президентската реч ни ориентира и къде да търсим съвременните представители на тази уникална родна порода. Става ясно, че те не са само по портретите, но и в селските училища, в социалните мрежи под формата на радетели на българския правопис, и сред „почтените журналисти". Кои точно се приемат за почтени няма указания, така че всеки журналист и ползващите го да си преценят.

А за останалото... Няма как да имаме нещо против твърдението, че селският учител и човекът зад клавиатурата, който пише грамотно, са будители. Будители са хората - не е лесно нито да се пънеш да преподаваш наука и култура на деца, живеещи в забравените от държавата селца, където властват местни кметове мутри и безпросветници, нито да се бориш с шльокавицата и заразната неграмотност, лъснала със своя епидемичен характер най-вече в социалните мрежи.

Само дето щеше да е добре господин президентът да си даде сметка, че тези хора „будят" въпреки държавата, а не заедно или благодарение на нея. Така че, да, будител е и селският даскал, и незнайният фейсбук езиковед, и „днешните българи, които със знанието, словото, изкуството и дързостта си продължават да отстояват българщината и да бунят духовете", както каза г-н Радев.

Ама да им благодари е хубаво, но и цинично. Все едно палачът да благодари на жертвите си, че имат глави - нищо не е направил за тях, но те му осигуряват работата.

В това така обсъждано слово на държавния глава има и още едно нещо, които силно ме смути. Внушението за тихото поведение на будителя. Тишината като ценност. Тихото като достойно. Завоалирано противопоставена, разбира се, на перченето и тупането в гърдите. Тишината, преоблечена в президентските думи като скромност. Колко им се иска на управниците наоколо да е тихо, а?

Обществена будна кома - никой не знае колко сме будни и колко сме в кома, важното е да е безобидно и контролирано. И тихо, много тихо.

Будителството не беше ли точно обратното - с шум, с речи и спорове, с разтърсване на статуквото във всякакъв смисъл, с барабанно пренареждане на ценности, което често изисква не да говориш, ами да крещиш?! Кога Левски и Ботев са били тихи, кога Славейков, Берон или Яворов са си трайкали в уюта на своята всъщност европейска интелектуалност, от която е толкова важно да ги разграничим?

Тишина в будителството няма, защото то е родено от емоция, от несъгласие, от недоволство.

В будителството има упорство и работа, смелост и дръзване, копнеж и действие. И затова там няма как да е тихо. Както и журналистиката впрочем не може да бъде тиха - поне тази, която аз намирам за почтена, за президентската „почтена" журналистика не знам.

В манията държавнически да се пишем патриоти, да погалим националистическото самочувствие и да се харесаме на Гунчо Папунчев от Сусурлево, дето все Европа и Америка са му виновни за дереджето, трябва да отличим нашего будителя от интелектуалеца европейский.

И как да го направим? Ами като го охарактеризираме по народному - всеки е будител, стига, общо взето, да се бори за правопис и срещу кича (който под прозорците на президенството се превърна в национално богатство...). И да, каквото и да прави в тази насока, да е колкото е възможно по-тих.

Дали имаше как да се избегне този парвенюшки, недодялан и демагогски президентски извод? Ами да, имаше - преди да се пише каквото и да било, трябваше да се учи, чете и образова. Не е кой знае какво - малко ретроспекция за живота на т.нар. български будители, малко характерно за големите държавници оттласкване от конкретното в името на общата картина, малко интелигентна отстраненост от потурите, прекръстването на всяко второ време и чукането на дърво.

За да усети обществото, че пред себе си има лидер със световно мислене и капацитет, не държавник от типа на онзи елин-пелински кмет, дето му е по-важно децата да не са призрачета с фенери тикви един ден от годината, отколкото общината му да се развива.

Ръсим захар по пътищата, вместо да ги реконструираме.

Та и с държавната визия за културата и будителството така - малко захар и пълна тишина!