Ако мрънкането беше професия, в България щеше да е пълно с добри професионалисти. Те щяха да се обучават редовно и прилежно от предучилищна възраст до абсолвентската вечер, после да постъпват на работа и непрекъснато да посещават курсове и обучения за повишаване на квалификацията.
Ако мрънкането беше спорт, щяхме да печелим всички състезания само като обясним, че нямаме достатъчно пари за подготовка. Може би дори щяхме да измислим нова дисциплина - мрънкане с препятствия, т. е. независимо колко обнадеждаващи или хубави неща ни се случват - продължаваме да мрънкаме. Не позволяваме на нищо да сломи спортния ни дух.
Ако мрънкането беше изкуство, в галериите, концертните и театрални зали от талантливи и признати български творци останалите нямаше да могат да се вредят.
Ако мрънкането беше енергия, навсякъде щеше да е топло и светло, улиците вечер щяха да са една по-весела и шарена версия на улиците през деня, щяхме дори да я споделяме с близки и далечни държави и да печелим от добрите си чувства.
Само че то не е нито едно от тези неща. Мрънкането при нас е единствено политика - както държавна, така и лична. За държавната не искам да говоря. Доста по-сведущи от мен могат да помрънкат по темата.
Но личната политика на мрънкане изключително много ме засяга. Пречи ми. От този монотонен шум, който произвеждат мрънкачите, не мога да си върша работата. Не мога и по още една причина - моята работа е свързана с тяхната, а те от мрънкане нямат време да направят каквото и да било.
Проблемът всъщност е, че не само работата ми е свързана с тях. Ползваме един и същи градски транспорт, пазарувам от тях, викам ги за дребни ремонти в къщи (не ми се мисли какво ще е, ако ги викам за по-големи), те се грижат за реда, чистотата, образованието, спорта, изкуството, културата, забавленията.
Общувам с тях всекидневно по различни поводи и това е по-изтощително, отколкото ако човек се нагърби да върши всичко сам. Изтощително е, защото не води до нищо.
Ти искаш нещо, те мрънкат, ти ги успокояваш с надеждата, че ще спрат, ще се вземат в ръце и ще направят каквото всъщност трябва да се прави - да действат. Опитваш всякакви хватки - да си вежлив, груб, нахален, стеснителен, безпомощен - нищо не помага. Мрънкането остава основна изява на по-голямата част от хората, които срещам през деня.
Първоначално се чудех какви ли висоти ще постигнем, ако всеки ден отделяме по един час от времето си, за да правим нещо смислено и градивно. Умът ми рисуваше от великолепни по-великолепни картини - чисти улици; вежливи продавачи; сметките от М-тел пристигат навреме и дори не са раздути; в детските градини има достатъчно места; в НАП знаят как да ползват компютрите за друго освен за редене на пасианси; шофьори и пешеходци спазват правилника за движение; дори ако някой си позволи да настъпи обществото по мазола, то любезно му показва къде е правият път и че е достатъчно широк, за да има място за всички.
Сега обаче, докато си мрънкам по проблема, се чудя - дали не можем да отделяме по един час дневно, всички ние, за да измислим как да оползотворим това национално богатство - мрънкането? Не може току-така, без смисъл, да сме толкова добри в него.
