От „циганско" до тъмнозелено

Американците решили, че вече няма да делят хората на черни и бели, а всички ще станат зелени и толкова. Минало известно време така, гражданите свикнали да са зелени, животът си продължил по техния си американски начин. Един ден един междуселищен автобус се тътрел по прашните щатски шосета от няколко часа, докато в не прихъркал предсмъртно и не спрял насред пустошта. Шофьорът слязъл, поогледал отсам- оттам, почесал се по зачервения врат, завъртял стартовия ключ напразно няколко пъти, пък накрая авторитетно се изправил пред цялата пътническа аудитория и заповядал: „Я по-тъмно зелените, слез да буташ!"...

Сетих се за този стар виц, когато в петък сутринта случайно попаднах на предаване по една от централните телевизии, в което уважаван от мен колега журналист беше поканен да коментира интересни според него новини от последното денонощие.

Това, което моментално ми хвана слуха, беше употребата на думите „циганин", „цигани", „цигански", с онази натъртена интонация, която да те кара да си мислиш, че това е нарочно. Ставаше дума за онова петнайсетгодишно момиче, което зачезна от къщи и беше открито осем дни по-късно в дома на двайсет и пет годишния си приятел „циганин".

С приятен журналистически финт колегата зави от тази битово родителска драма с привкус на расизъм и постави пред телевизионната аудитория една друга новина. А именно, че Българският червен кръст предлага решение на проблема с линейките на Бърза помощ и техните екипи, които често са пребивани в ромските квартали, когато отидат на повикване.

Та, решението е да се създадат специални, отделни линейки на неотложната медицинска помощ, в чийто екипи да има по един-двама роми.Те щели да са я шофьори на линейките, я парамедици, не повече. Така, като отидели на адрес в „циганското" гето, медицинските звена щели да имат по един от местните, така да се каже, а пък местните щели да са спокойно, че в линейката има „техен човек".

Докато колегата журналист представяше казуса, все си мислех, че накрая ще представи и защити и абсурдността на подобно решение. Защото за този тип разделяне и типологизиране на държавна услуга, каквато е спешната медицинска помощ, според етноса на нейните граждани (всички българи по документи), се нарича с едно единствено име - сегрегация.

Под формата на добри намерения за някаква криворазбрана социализация и интеграция, се заражда един вече многократно преживяван процес - от сегрегация, през апартейд, до откровен расизъм.

Оттам до фашизма или до неговите съвременни, още по-перфидни форми крачката е една.

Да погледнем нещата първо отвън, в начина на говорене. Съгласна съм, че политически коректният език може да стигне висотите на чистата глупост, защото понякога нещата си имат просто едно име и то е достатъчно. Когато става дума за хора и особено за етноси, които така и така са трън в очите на масовия гражданин, този тип говорене е задължително.

Самите думи не са виновни за значението, което ние им придаваме. Те просто отразяват в съдържанието си не само наименование на нещо, но и съвременното настроение към него. В този смисъл думата „циганин" не означава само и единствено човек с по-тъмен цвят на кожата, с индийски или египетски корени и определена, специфична номадска култура.

В думата „циганин" са наслоени гражданските отношения към тези хора от десетилетия насам.

Без значение дали те са „правилни", „изкуствено създадени" или „пресилени", те са такива, каквито са - често крайно и притеснително расистки. Точно в такива ситуации се намесва истински политически коректният език - за да даде ново понятие, ненатоварено с конкретиката на другото отношение, и а то изпълни с ново, различно съдържание. У нас пример за такава езикова промяна беше двойката „негър - чернокож".

В моето детство думата „негър" не беше обидна. Напротив, притеснявахме се да наречем чернокожите чернокожи, защото тази дума ни се струваше създадена, за да отдели някого по цвета на кожата му и в този смисъл звучеше унизяващо. „Негър" не носеше в България отрицателната натовареност, която познаваха в Америка.

Ситуацията се промени обаче, тъй като светът се отвори и различните семантични товари на точно тази дума ни станаха ясни. За да бъдем адекватни на света, трябваше да сменим името, за да запазим в чист вид понятието.

Така се научихме да наричаме чернокожите чернокожи, а напоследък, тъй като и тази дума взе да се товари с отрицателен заряд, започнахме да ги наричаме и афроамериканци или африканци. И разбрахме, че тези промени в езика са важни и имат огромно значение в политическото, а и в общественото говорене.

Това е положението и с „циганите". Не, че не са „цигани" - те дори често сами се наричат така. Но нали знаете старото правило - когато един евреин разкаже виц за евреи, той има чувство за хумор, но когато го разкаже един неевреин, той може да бъде обвинен в антисемитизъм.

Просто защото темата с етническата принадлежност в 21 век ужасно много напомня тази от Средновековието - само дето откровената някога жестокост днес се прикрива под псевдонационалистически лозунги, иначе опасността да избухне си е все същата. Ето защо е важно хора, които имат публичност, носят отговорност за медии, самите те представляват някакъв вид коректив, бидейки журналисти, да пазят политическата коректност на езика и да си дават сметка за нейната важност.

Защото подрастващият хлапак от еди кой си квартал ще чуе, че по телевизора им викат „цигани", ще разбере, че тя, държавата, си ги дели в отделна група, като им подготвя отделни линейки, та той защо да не ги нарита просто ей така, за кеф, някъде?!

Що се отнася до идеята с линейката, в която има ром парамедик... Разбирам добрите намерения на Червения кръст и неговия директор. Така обаче няма да стане и силно се надявам и от европейските правозащитни организации добре да им го обяснят, вместо да им дават европари. Просто защото с този тип административно деление никога и никъде не се е получавало.

След екипи, снабдени с ром парамедик, (забележете, дори Червеният кръст не допуска ромът в екипа на е лекар или медицинска сестра - може да е евентуално шофьор или парамедик!), какво ще последва? Специален ромски транспорт? Ромско училище? Ромски магазини, ромски ресторанти, па накрая и ромска администрация? Не е ли точно това механизмът на отделяне на един тип граждани от друг, при това по етнически принцип и не видя ли светът резултатите от това по време на Втората световна война?

Съгласна съм, че социалната интеграция не е едностранен процес. Но и това е известен факт в световната наука за обществата и механизмите отдавна са създадени. У нас също работят медиатори в ромските махали и тяхната работа наистина свърши огромни промени през последните години.

Да, процесът е бавен, но за сметка на това винаги води до успех, защото засяга манталитета и чувството на обществен дълг и значимост. Основният проблем е в бедността и в образованието.

Защото нали трябва някой да научи бедните, че има начини да избегнат бедността, когато работят, учат и не ги мързи.

И още - ако държавата съумее да прилага законите еднакво към всичките си граждани, включително тези от ромски произход, отговорността на цялото общество към тези групи ще се повиши, а с него и усещането за държавна справедливост и равнопоставеност.

Това го казвам, защото аз съм виждала как здравите кондуктори подминават ромите без билет в автобуса, и аз знам как цели ромски махали не си плащат тока, и на мен ми е ясно, че голяма част от ромското население умишлено живее от помощи и в мизерия. То точно в това е проблемът - че всички го познаваме, но не разбираме, че промяната може да стане отвътре, не с административни разделения отвън като това с ромските линейки.

Преди години като журналист трябваше да направя репортаж за една специална едномесечна програма във Великотърновския университет (където имаше специалност по това време „Ромски език и култура" )за обучение на помощник учители в райони с ромско население. В програмата бяха избрани стотина завършили средно образование роми, които щяха да станат помощник учители и възпитатели в училища, където учат ромски деца. Бях пратена под прикритие - като една от тях.

В първия ден на лекциите абсолютно никой не ме отличи като различна в тълпата роми, въпреки русата ми коса и уж европеидните ми черти. Дадоха ми учебници, запознах се с колегите, учих три пълни дни заедно с тях. Имаше една професорка по лингвистика, която се опитваше да си води лекцията с „опростени" думи, избягваше видимо употребата на термини, защото определено подценяваше аудиторията си.

И направо зяпна, когато едно изрусено момче с обеци и татуировка на боа на рамото вдигна ръка, изправи се и попита: „А какво, според Вас, е значението на невербалната комуникация в билингвистична среда като нашата?"...

Запознах се с това момче. Беше на двайсет, казваше се Бисер, майка му беше чистачка в училище, а баща му беше в затвора от десет години. Бисер беше попаднал на новосъздаден по медиаторска програма клуб в неговата махала, където беше слушал лекции по психология и се беше запалил да учи. Ето за това става дума.

Не ром-парамедик, който да „парламентира" медицинския екип, а хора отвътре, които да променят средата и образованието й, както и администрация, която да третира еднакво всички. Защото всички по паспорт сме български граждани.