Обещават, а нищо не изпълняват. Всички са едни и същи. Никой не върши нищо. Чували сте стотици пъти тези фрази, а нищо чудно и вие да сте допринесли за циркулацията им.
Генерализирането в категории "всичко" и "нищо" е любимата ни дъвка - сладко е, прилепчиво и прави чудесна устна гимнастика. Наред с това е и най-добрият засега вербален антидот срещу партийното разделение, като го атакува с друга опозиция (ние-те).
Политическите субекти обаче са го усвоили още по-добре в риториката си, те първи обвиняват опонентите си с в несвършване на нищо и получават естествено същия упрек малко по-късно.
Симпатизантите-ултраси припознават мигновено подобно говорене и обръщат полюса на генерализацията в зависимост от пристрастията си. Ето как ние от години си хвърляме квалификациите "всичко" и "нищо" из пространството, докато абстрактността им не обезсмисли напълно скалата.
Това не е само български феномен; по-скоро е характерно за политическата система изобщо, при която провалът надделява над успеха, независимо в какво съотношение е.
В едно крайно любопитно изследване върху обещанията по време на кампания политологът Джонатан Бърнстейн стига до изненадващ извод. След редица съпоставяния на предварителни декларации и следващи резултати при демокрациите в глобален план още от 80-те години насам, се оказва, че партиите, по време на управленския си мандат, изпълняват близо 75% от обещанията си, което всъщност е доста висок процент.
Излиза, че предизборното им говорене не е радикално различно от следващите им действия. Друг е въпросът доколко това говорене (и действията по-късно) са разумни и коя част от наистина важното планиране остава в нереализираната четвърт.
Не съществува политически субект (изключваме диктатурата), който да е в състояние да изпълни целия си управленски план по ред причини. Но заради факта, че обещанията остават само частично изпълнени, следва обществената генерализация, че 75% от всичко е равно на нищо.
Работата е там, че когато пълното изпълнение на ангажименти е невъзможно, то твърдението, че никой не спазва обещанията си изцяло е вярно, но в него се изгубват и спазените обещания, дори да са преобладаващата част.
Разумният избирател трябва да свикне, че нито неговата симпатия, нито резултатът от действията на предпочитаната от него партия е в състояние да достигне 100% (т.е. да бъде всичко). Но същото важи и за нищото, което е приписвано на опонента; 0% пак е фантасмагория.
Ето как работещата политическа система е обречена да е вечно по скалата на всичкото и нищото, но никога в крайностите, дори когато изборът е бил наистина лош или изненадващо сполучлив. Всичко и нищо в един момент се оказват с изравнени стойности. Ако всички са маскари, то парадоксално следва, че никой не е. В сила е и обратното твърдение.
Най-добрата изборна стратегия от страна на гражданите всъщност се състои в това да приемат изначално, че 25% от ангажиментите няма да бъдат изпълнени и въпреки този недостатък да участват във вота. Или иначе казано - съвършена политическа структура не съществува, нито пък е възможно изпълнението на план, задоволяващ всички. Дяволът е в нюансите, а те убягват, ако упорито продължаваме да мислим в двойката "всички-никой".
