Маниите на Хитлер, а той е известен с многобройните си нездрави обсесии, са били опасни за света; независимо дали се е вманиачавал по себе си, по рисуването, по мечтите си за величие, по Ева Браун, по омразата си към евреите - или, изненадващо за мнозина, по Турция.
Историята на възхода на Третия райх е толкова изследвана и анализирана, че има твърде малко непознати аспекти
И все пак един елемент от стремежа на Хитлер към властта остава като цяло игнориран - значението на Турция и Мустафа Кемал Ататюрк (или, както Хитлер го нарича, "пътеводна звезда") за оформянето на мисленето и философията на германския фюрер.
В базираната на подробни изследвания негова нова книга "Ататюрк в нацисткото въображение", Щефан Ириг описва огромната роля, която Ататюрк и Нова Турция играят в съзнанието на немската крайна десница от Ваймарската ера и през нацистките години. Турската революция е най-обсъжданият въпрос във външната политика в началото на 20-те години, и не само че нацистите се оформят по модела на турското национално движение, но и нацистките лидери - от Хитлер до Гьобелс - проявяват огромен интерес към всичко, което прави Ататюрк.
След Първата световна война, германците, особено консерваторите, са завладени от идеята, че към тях са се отнесли несправедливо на Парижката мирна конференция ("изнасилване" е думата, която те често използвали по този въпрос), и че мързеливи бюрократи и малцинства в Берлин са им забили нож в гърба.
Но докато германците се отдават на сълзливо самосъжаление, друга победена свръхсила преминава през драматични промени
Когато и последните останки от Османската империя са ликвидирани в Севърския договор, съвременна Турция също е разделена на части, като големи парчета от нея са дадени на Гърция и Армения, както и на велики сили като Великобритания, Италия и Франция. Но от 1919 нататък турските националисти, предвождани от Ататюрк в Анкара, се превръщат от обсадени пораженци в решителна сила, която побеждава гърците, французите и арменците на многобройни фронтове. За няколко тежки години те побеждават изглеждащите непобедими сили, срещу които са изправени - и по-важното, успяват да стигнат до нов договор - Лозанския договор през 1923, с който е създадена съвременна Турция.
"В представите на отчаяната, опустошена Германия," пише Ириг, "това е живото въплъщение на националистическата мечта, или по-скоро нещо като хипернационална порнография."
На 29 юни 1919 г., германските вестници обявяват подписването на предния ден на Версайския договор, който слага край на Първата световна война и заставя Германия да плаща репарации и да отстъпи част от териториите си. Само два дни по-късно, вестниците започват своята очевидна любовна връзка с Мустафа Кемал Паша (впоследствие Ататюрк).
Турция и нейният авантюристичен лидер се оказват задълго във фокуса на вниманието на немските ежедневници и седмичници
През следващите четири години и половина, консервативният вестник "Kreuzzeitung" публикува общо 2200 статии, новини и материали за Турция. Свързаният с нацистите Heimatland отделя една осма от мястото си всяка седмица, от 1 септември до 15 октомври, на обширни материали за Ататюрк. Вестниците в цялата страна говорят за Турция като за германски "модел за подражание".
Влиятелни националисти възхваляват това, което приемат за силна тактика за преговори на Турция - реално "дайте ни всичко, което искаме, или ще продължаваме да се бием" - и заклеймяват германското примирение с условията на Съюзниците. Някои, като влиятелния свещеник и политик Макс Мауренбрехер, дори започват да твърдят, че ако германците са се борили за свободата си и границите си като турците, не биха понасяли тежките условия на Версай. Турската революция е сбъдната ревизионистично-националистическа мечта, всъщност фетишизирана нейна версия, защото е постигната в бой, на бойното поле, със сериозни сражения и много епични обрати, пиши Ириг.
Всъщност според Ириг Турция е станала нещо като specula principum за консервативните германци. (specula principum, или "огледало за принцове", е жанр в литературата, който използва далечна история (в географски или исторически аспект), за да отстоява извършването на определени действия в настоящето).
Германските консерватори, които пишат за Турция, възхваляват активната й военна роля в оформянето на националната й съдба и се възхищават на начините, по които Ататюрк тръгва от Анкара, не Константинопол, за да поведе единно народно движение. Това, че Ататюрк е от Анкара, е важно, защото Хитлер и неговите съюзници възприемат движението си като по-силно заради мюнхенските си корени.
По-късно биографията на Ататюрк е използвана, за да се възвеличава важността на фюрера
Масовото разбиране за възхода на Хитлер към властта често сочи към влиянието на Мусолини и неговия "поход към Рим". Всъщност според Ириг, "възприетата функция на Мусолини като модел за подражание, основно произлизаща от по-късната значимост на фашистка Италия, кара много автори прекалено да надценяват Италия" и в резултат от това "малцина историци споменават Ататюрк като част от общата атмосфера преди пуча." Всъщност, както изтъква Ириг, Мусолини нарича самия себе си "Мустафа Кемал на миланска Анкара", когато започва борбата си за властта.
Ириг твърди още, че двата основни нацистки вестника, Heimatland и Volkischer Beobachter, са насърчавали "турските методи" още през 1921 г. Нацистите застават на позициите, че грубата сила е била необходима за турската независимост, и коварно подчертават преследването от Ататюрк на етническите малцинства и всички несъгласни.
Един от нацистките идеолози - Ханс Тробст, пише специално за "националното прочистване" на Турция от "кръвопийци" и "паразити" от рода на арменци и гърци; Тробст впоследствие е поканен да се срещне с Хитлер, след като лидерът прочита неговите тезиси за Турция. Ириг твърди, че секретарят на Хитлер е писал на Тробст от името на фюрера, заявявайки: "Това, което сте наблюдавали в Турция, е това, което ние ще направим в бъдеще, за да се освободим."
Тази възхвала на турската агресия полага основите на хитлеровия Бирен пуч, в който той прави неуспешен опит да вземе властта в Мюнхен през 1923 г. Едва след като се проваля, според Ириг, Хитлер приема за необходимост да поеме по по-"легитимния" политически път като Мусолини. В заключителната реч на процеса срещу него, Хитлер също изтъква Ататюрк (а след него и Мусолини) като примери защо опитът му да вземе властта не е измяна - по негови думи той е бил за "свободата на тази нация".
Десетилетие по-късно, през 1933, Хитлер заявява пред турския вестник Milliyet, че приема Ататюрк за "най-великия човек на този век," и признава пред вестника, че в "мрачните години около 1920" "успешната борба за освобождение, която Ататюрк водеше, за да създаде Турция, му е давала увереност, че националсоциалистическото движение също ще бъде успешно."
Хитлер нарича турското движение своя "пътеводна звезда"
През 1938 г. на рождения си ден Хитлер заявява пред журналисти и политици, че "Ататюрк е бил първият, показал, че е възможно да се мобилизират и регенерират ресурсите, които една държава е изгубила. В този аспект Ататюрк е учител. Мусолини беше първият му ученик, а аз - вторият."
Германското увлечение по Ататюрк и Турция затихва след Бирения пуч. Години по-късно, след като нацистите вземат властта и започват войните си, Турция отново излиза на преден план - нацистките пропагандисти сочат като пример Ататюрк, когато твърдят, че е нужен Фюрер, който народът лоялно да следва, без да подлага на съмнение думите му, и когато отстояват нуждата от една политическа партия и задължението за национално жертвоприношение, и когато твърдят, че е необходимо да бъдат преследвани несъгласните в страната, за да бъде създаден единен фронт срещу външните врагове.
Германската обсесия по Турция е била толкова огромна по времето на нацизма, че всъщност германското министерство на пропагандата се оплаква през 1937, че представянето на Турция в положителна светлина започва да става "непоносимо."
Макар обсесията на Хитлер по Турция да е стратегическа, тя е и дълбоко лична
Ириг описва доста детайлно историческите връзки на Германия с Османската империя, и дори потенциалното й участие в арменския геноцид, но именно личната привързаност на нацистките лидери към Турция и Ататюрк е особено интересна.
Хитлер например е считал бюст на Ататюрк от Йозеф Торак за "една от най-ценните си вещи", твърди официалният фотограф на фюрера Хайнрих Хофман.
Той също така е давал на Турция уникална значимост в държавните въпроси. През 1934, само ден преди рождения ден на Хитлер, знамената са били свалени наполовина в щаба на СА (кафявите ризи), заради смъртта на турския посланик Кемалетин Сами Паша - и според Ириг, самият Хитлер е разпоредил погребението на дипломата да се проведе с държавни почести.
Когато Ататюрк умира на 10 ноември, смъртта му е доминираща тема в германските вестници, въпреки факта, че се е случила само ден след злополучната "Кристална нощ".
Йозеф Гьобелс също бил голям почитател на турския лидер. През 1937 той пише в дневника си: "Прекрасен полет. Докато пътувах, дочетох книгата за Ататюрк. Животът на истински герой, достоен за възхищение. Щастлив съм!" После на 21 октомври 1938 г., в същия ден, в който Хитлер разпорежда разделянето на Чехословакия, Гьобелс пише, че смъртта на Ататюрк "би била невъзстановима загуба". Здравето на турския лидер се влошава, но дни по-късно, Гьобелс пише почти съкровено: "Болестта на Ататюрк е много сериозна, но природата на този човек-планина му помага да избегне ранната смърт, поне за момента."
Най-очевидната връзка, която може да се направи между нацистите и управлението на Ататюрк, естествено, е трагедията на Холокоста и арменския геноцид
Ириг умело избягва дебата какво точно се е случило с арменците в Турция, но твърди, че що се отнася до нацистите, това, което реално се е случило, не е било от значение. Те са вярвали, че арменците са "евреите на Ориента" и че избиването и потисничеството им са изиграли основна роля за зараждането на съвременна Турция. В речи Хитлер редовно говори за арменците като етнос на същото ниво като евреите, а в една статия определя "отвратителните арменци" като "свине, развалени, безчестни, лишени от съвест, подобни на просяци, покорни и подобни дори на кучета". Нацистките текстове за заявявали, че изтребването или прогонването на арменците от Турция е била "неизбежна необходимост". Нацистите са виждали в Турция това, което са желаели да видят, без значение как са приемали Ататюрк и неговите сънародници своите действия.
Книгата на Ириг осигурява достатъчно нова гледна точка за нацистите, за да постигне почти невъзможното в наши дни - да изпъкне сред изобилието от книги по темата. Тя изобилства от крайно интересни теми, които няма как да засегнем тук, предимно идеологическите извъртания, към които прибягват нацистите, за да обявят турците за арийци. Макар първата глава да звучи педантично и суховато, останалата част от книгата определено си заслужава.
Сега Турция в представите на германците е свързана основно с емиграция, асимилация и членство в Европейския съюз. Ириг е успял да покаже как връзката между тези два цивилизационни центъра е много по-дълбока и много по-драматична, отколкото изглежда на пръв поглед.
