"Вервайте ми!" - звучеше като звън на камбани, с който един монарх - премиер-министър, слагаше края на всяка политическа литургия на обещанието. Днес "Вервайте ми!" е лепкава горчилка, разстлала се по всички нива в българското общество като неуспешен опит да се залепят хилядите парчета, на които е разбито доверието. Доверието между човеците в България, между гражданите и институциите, между работещите и работодателите, дори между поколенията.
Загубата на доверие е състояние, при което обществото, а и държавността, са в процес на разпад. Защото доверието означава предсказуемост. То сплотява и създава усещане за търпимост и солидарност. Доверието носи признание за успехи и постижения. В този смисъл в общество без доверие се създават мракобеснически представи: богатите са мръсници, измамници и изедници на народа, а политиците - техни слуги; институциите - хранилка за некадърни чиновници.
Държавното управление е в подобно състояние, в което една сериозна и упорита група от български граждани са оттеглили доверието си от правителството и парламента. В цялост крехко доверие крепи авторитета и легитимацията не само на самозабравилата се политическа класа (да гласуваш с омерзение), но и на съдебната система (новия политически фактор, "цацата се оказа кит..."), на медии (ажиотажи в изборната нощ и защитници на властта), неправителствени организации (финансови стимули и усещане са целенасочена сугестия на "соросоиди" и "експерти на прехода"), духовни институции като православната църква ("дядо тапетко", ролекси, луксозни возила).
Държавността и обществото са стигнали разпад на нормите
- законността е "разкрачено" понятие, сведено до разбирането, че само балъци и будали следват буквата на закона. Загубен в ценностните ориентири, избирателят търси своето спасение в политически чудеса и красиви обещания на лидери с харизматична осанка (Симеон Сакскобурготски, Бойко Борисов, Волен Сидеров...). И раздава доверието си на всеки нов политически месия. Мнозина затварят очите си за сиви петна в биографиите на кандидати за депутати, кметове и премиери...
С какво например правителството на тройната коалиция, което беше делегитимирано с протести пред Народното събрание на 14 януари 2009 г., може да бъде по-легитимно днес? Единствената разлика е в това, че НДСВ са вече история, а премиер е Пламен Орешарски. Решенията обаче продължават да се взимат от Сергей Станишев и ръководството на ДПС. В цялост кадровият състав на Министерския съвет и новоназначените областни управители прилича на една безвкусна реплика на кабинета "Станишев" (същата теза важи и за нов кабинет "Борисов", въпреки че с отстраняването на Цветан Цветанов от партийното ръководство това вече е "друга чаша чай").
Днес българското общество е разделено
Разказите на свидетели на събитията през 89-а намират с днешните процеси общи черти, прояви, сюжети. Тогава, когато семейни вражди се случват, близки приятели се разделят само защото едните вярват в новото, други не са загубили вярата си в сегашното, а трети са омерзени от всичко. Разделението днес идва и от това, че София не е България. А хилядите, участвали в масовите протести в столицата, все пак не са София.
Българското общество се е превърнало във врящо гърне, в което гражданството е в процес на самоосъзнаване, самоорганизация и самооценка. Основите на доверието - предсказуемост, търпимост, признание, се преформулират или се изграждат наново. Формира се институцията на "критикуващия гражданин". Той прави опит чрез социалните мрежи да се отлепи от "зловонието" на традиционните медии. Там не се организират просто протести, там се обсъждат "теми табу", които не влизат в новинарски емисии и сутрешни блокове. Там се кове ново информационно поле.
На пръв поглед критикуващият гражданин прави опит да се разграничи и от зависимостта на партийните централи.
Това се случва чрез различни платформи и новосъздадени общности - Протестна мрежа, MoveBG, Харта 2013 (такива имаше и през февруарските протести, някои от тях се превърнаха в партии). Разбира се, тук продължава да витае съмнение за политически инженеринг, за обслужване на "тесни интереси" чрез създаване на нови фасадни организации и групи, които да оказват натиск върху политически опоненти или да се превърнат в нови мрежи за улов на електорат. Тези съмнения ще се утаят с времето и ще изчезнат... па макар да може да са и верни. Но едно е сигурно - новите граждански организации трябва да започнат да се борят първо да получат признание за обществения интерес, който защитават.
Същото се отнася и за неправителствените организации, които през годините не успяха да спечелят необходимото обществено доверие и в моменти на изострена обществено-политическа обстановка създават съмнения, че защитават интересите на своите донори. Днес те страдат от същата криза на доверието, каквато е уседнала у традиционните партии. Продължава да бъде непонятно как може едни неправителствени организации да настояват за публичност на финансирането на политическите кампании и партии, за прозрачност в 2/3 на депутатските заплати, а в същото време смутено да мълчат кои са им донорите (независимо от това, че тази информация в общи линии е публична и стои в някои сайт).
Заформя се нелеп дебат, че едни неправителствени организации защитават политически анклав, който иска оставката на кабинета "Орешарски", а другите - правителството. Всички НПО-та, които се изказват и са участници в този процес, искат оставката на кабинета - разликата е в това, че едните настояват това да се случи сега, а другите - най-късно през май 2014 г.
Недоверието в неправителствените организации, което се трупа заради липсата на прозрачност във финансирането им, компрометира исканията на протестиращите и подменя генералната тема за промяната. Парите нямат цвят, олигархията не е нито лява, нито дясна. Проблемът не е в това дали НПО-тата ще са прозрачни, а дали наистина са толкова необходими на критикуващия гражданин да осъществи исканията си за промяна?
Забележка: Оригиналното заглавие на статията е "Вече никой не може да бъде спечелен просто с "Вервайте ми!"".
