Живял навремето някакъв близкоизточен сатрап, който имал арогантния навик периодично да вдига данъците на мизерното си население. След всяко увеличение изпращал везира си да провери настроенията сред народа.
"Леят сълзи, стискат юмруци и проклинат" - обобщавал везирът, на което владетелят потривал ръце: "Добре, значи може още" и скоро следвал нов налог. Един ден обаче специалният пратеник се върнал с различно наблюдение: „Хората са необичайно весели, масово пеят и танцуват". „Край, рекъл притесненият сатрап, прекрачихме границата".
Ако в тази притча имаше място за социополитически анализатори, те вероятно биха казали, че това е бил бунтът на ситите; пеели и танцували онези, които били в състояние да си го позволят, докато останалите най-вероятно се гърчели от изнемога.
Мъдростта в тази история обаче е другаде. Когато си изправен на ръба на допустимото, единственият начин да очакваш бъдещето си е сякаш то не съществува. Отвъд тази граница е промяната, но какъв е нейният знак е загадка. При всички положения си на ръба, а това е добър повод за едно финално общо веселие. Танцът на улицата е емоционален етически прелом, не прагматично договаряне.
Границата на поносимостта е термин, който взаимствахме от президента Плевнелиев. Вчера той изрази разбиране към хората и разтълкува действията им с помощта на няколко прага - на моралност, толерантност, почтеност. Политиците непрекъснато прекрачвали тези ограничения, което основателно водело до недоволство в страната. Ние с вас очевидно сме съхранили усещането си за граници.
На това се и дължи и натрапчивият въпрос, който рано или късно всеки си задава: къде е вътрешна граница на самия протест, що за развитие ще претърпи той и какво следва после? Ключовото питане тук обаче е по-различно: дали в поведението на управляващите става дума само за постоянен морален рецидив, както смята държавният глава или българският политически елит отдавна живее отдвъд бариерата на етиката. В този смисъл ние с тях явно не гледаме в една посока, гледаме се в очите като противници.
Как тогава да имаме ясна визия за бъдещето?
„После" е категория, която включва причинно-следствен план с времева линия и серия от събития. Днешното недоволство неслучайно отказва да мисли в нея. Достигнахме момента, в който разумното псуване е заменено от лудешки празник.
Протестът ни няма вътрешна демаркационна линия, отвъд която ще загрубее или ще се уталожи; самият той е тази линия. Обща мисъл за бъдещето е възможна само тогава, когато успеем да я формулираме с разбираеми и за двете страни понятия. А на този етап се опасяваме, че улицата и властта говорят на различни езици. И цялото бреме на последствията за пореден път е стоварено върху нас, не върху тях. Те сякаш имат друго, разбично бъдеще.
Много ни се иска да знаем какво се е случило с владетеля от източната история, с която започнахме. Помъдрял ли, давайки обет повече да не злоупотребява с хората си; или пък абдикирал завинаги; кой го е наследил - верният везир или някои от танцуващите; щастлив ли е краят на историята или в крайна сметка всички издъхнали.
Ако знаехме финалната част, щяхме и да предугадим какво ще сполети нас самите. Но разказвачът ни го е спестил, защото това не е историческа сводка, а притча за границите. Какво става в подобни ситуации може да бъде измислено, само ако мислещи ще са от една и съща страна на ограничението, не едните постоянно да прескачат отвъд. Дотогава танцуващите хора и техните сатрапи и везири ще продължават да се гледат през браздата на морала - те, угрижено чешейки бради; ние - лудуващи, сякаш утре не съществува.
