Днес след всяко ужасяващо престъпление се надигат гласове за връщане на смъртното наказание. Спорно е обаче дали осъзнаваме, че то е много повече от това животът на един престъпник да бъде отнет. Ако обърнем поглед към историята, ще видим много ясно как държавата използва този си монопол над насилието, за да държи народа си в подчинение.
Публикуваме откъс от изследването на историка Джоул Ф. Харингът „Правоверният палач".
През Средновековието, публичните екзекуции трябвало да изпълнят две основни цели: да шокират хората и да препотвърдят светската и религиозна власт. Стабилният и надежден палач играел ключова роля при постигането на този деликатен баланс. Той трябвало ритуално и регулирано да приложи насилието от името на държавата.
Произнасянето на присъдата, процесията до мястото за екзекуции и самото отнемане на живота били трите действия на внимателно режисирана морализаторска пиеса, която историкът Ричард ван Дулмен нарича „Театър на ужаса".
Така например живелият в Нюрнберг палач от XVI век на име Франц Шмит имал за цел т.нар „добра смърт", преди която грешникът е разбрал какво е извършил и сякаш по собствено желание бива убит за назидание. Така трябвало да стане с Ханс Вогел от Расдорф, който, както описва Шмит в дневника си, „изгорил свой враг в обор и беше първата ми екзекуция със сабята в Нюрнберг". Това се случило на 13 август 1577 г.
Подготовката
Както при всички публични прояви, подготовката била от ключово значение. Три дни преди изпълнението на смъртната присъда, Вогел бил преместен в малко по-голяма килия. Ако е имал наранявания или някакво заболяване, смъртникът е щял да бъде посетен от лекар. Било възможно даже екзекуцията да бъде отложена, за да може престъпникът да напусне земния свят в добро здраве.
Докато чакал сетния си час, Вогел приемал членове на семейството си и имал възможността да чете или да пише прощални писма. Осъденият на смърт даже можел да получи опрощение от жертвите си, както се случило и с вдовицата на убития от Вогел, която му дошла на свиждане.
Най-често в килията идвали свещеници. В Нюрнберг те били двама и понякога се състезавали в опитите си да „омекотят сърцето" на затворника. Ако той бил неграмотен, те му давали илюстрована Библия и се опитвали да го научат на молитви. Ако пък смъртникът можел да чете, духовниците водели с него беседи на религиозна тема.
Хапка и глътка
При всяко положение, свещениците имали за цел да успокоят Вогел преди последната му вечеря на този свят. Подобно на съвременните държави, където все още се изпълнява смъртно наказание, осъденият на смърт сам избира какво да яде преди да бъде екзекутиран. В Нюрнберг често си поръчвали и доста вино.
Свещениците разказвали на Шмит, че закоравелите престъпници се тъпчели наистина „като за последно", докато някои клетници не могли да сложат и залък в устата си от страх пред приближаващия ужас.
След като Вогел хапнал и пийнал, помощниците на палача помогнали на осъдения да облече дрехата, с която ще бъде екзекутиран. След това те повикали Шмит, който гледал множеството отвън. Палач и жертва се срещнали в килията и провели кратък разговор, чиято цел била да се прецени дали убиецът е готов да отиде при очакващите го съдия и съдебни заседатели. Шмит поискал прошка от Вогел.
Много малко от смъртниците към този момент осъзнавали колко малко живот им остава - заради религиозно убеждение, гняв... или просто защото били твърде пияни. Франц най-често успявал да смири жертвите си с малки отстъпки - давал им да носят любимите си дрехи или нещо, подарено им от близки.
Понякога допълнително напивал осъдените или слагал в чашата им упойващи вещества. Това обаче имало странични ефекти - една жена починала, а някои от по-младите мъже станали още по-агресивни.
Кървавият съд
Когато Шмит преценил, че Вогел е достатъчно спокоен, той разпоредил ръцете на смъртника да бъдат вързани. Извели го навън и първото действие на смъртоносния спектакъл започнало. „Кървавият съд", пред който се изправял осъденият, определял наказанието, а не вината. Самопризнанията на Вогел вече били определили съдбата му.
12-те членове на журито един след друг предлагали как престъпникът да бъде екзекутиран (чрез обесване, посичане, изгаряне и т.н.), а съдията имал последната дума. Смъртникът нямал никакво право на защита и в повечето случаи просто оставал безмълвен, докато палачът получава заповедта за изпълнение на наказанието.
Последната разходка
Второ действие - процесията до мястото за екзекуции. Обикновено тя била с участието на стотици или хиляди граждани. Като всяко важно събитие, ликвидирането на престъпници се обявявало предварително. Смъртниците като Вогел ходели по около миля с вързани ръце. По-опасните престъпници, както и осъдените на мъчения с нажежено желязо, били по-здраво връзвани и освен това се извозвали на двуколки или шейни.
Палачът и съдията, заедно с двама стрелци, също се придвижвали на коне. Други войници имали за задача да им пробиват път през тълпата. Един свещеник крачел до осъдения и се молел на висок глас. Религиозната аура на цялата церемония била повече от украса - през цялата екзекуторска кариера на Франц, само непокръстеният Моше Юд не бил съпровождан от духовник.
Властите желаели по време на церемониите да цари ред и това допълнително напрягало режисьора на „Театъра на ужаса". Палачът трябвало да се грижи тълпата да не крещи истерично и да не мята предмети по смъртника, но освен това не трябвало да се губи печалното настроение.
Обяснимо е защо Франц не бил прекалено щастлив, когато възрастна двойка смъртници превърнали сетния си час в истински фарс - двамата се надбягвали по пътя до бесилото. Палачът се разстройвал, когато някой осъден му създава проблеми, но търпението му наистина било изчерпано от подпалвача Лиенард Деюрлайн, който през цялата церемония ходел с бутилка в ръка, пред бесилото я подал на свещеника и уринирал пред тълпата.
Последното желание на Деюрлайн било да се бие с четиримата най-яки пазачи. Било му отказано, при което подпалвачът отново си взел бутилката с вино и продължил да пие. Накрая палачът сложил примка на шията му, докато отпивал поредната дълбока глътка.
Последното действие
На Шмит правело особено впечатление как реагират престъпниците по време на третото действие - самата екзекуция. Някои падали на колене, други приемали християнството мигове преди да умрат.
Най-големият ужас за всеки един палач бил, че собствените му грешки могат да развалят цялата драма на грях и покаяние. Това можело да го остави без работа, ако не и по-лошо. Тълпите били пълни с пияници, а дългите речи и песнопения създавали страхотно напрежение.
Така, например, церемонията по екзекуцията на Елизабет Мечтлин започнала много спокойно, но най-накрая жената изпаднала в истерия и даже много опитният по това време Франц Шмит се изнервил толкова, че чак третият му удар бил фатален.
За щастие на палача, професионалният му дебют с Ханс Вогел минал без проблеми. По време на 45-годишната си кариера, той извършил 187 екзекуции със сабя и само четири пъти му се наложило да нанася втори удар. Вогел педантично описвал в дневника си причините да не успее да отнеме живота на престъпник от първия опит. Той никога не използвал извинения от типа на това, че „Дяволът е сложил три глави" или е бил омагьосан.
Издънките на други често водели до безредици и линч, които проваляли идеята на церемонията като инструмент на властта. В някои германски градове палачът имал право на само три замаха, преди тълпата да го грабне и да го убие вместо престъпника.
Когато, обаче, всичко минавало по план, палачът се обръщал към съдията с въпроса дали се е справил добре. Отговорът „по сценарий" винаги бил: „Екзекутирахте както правосъдието и законът повелява", при което палачът трябвало да каже „Благодаря на Господ и господаря си за това, че са ме научили на това изкуство".
След това той ритуално командвал измиването на кръвта и изнасянето на тялото и главата на престъпника пред погледите на стотиците граждани.
