Приписват на шотландците една знаменита поговорка: По-добре мълчи, за да те подозират, че си глупак, отколкото да заговориш и да премахнеш всяко подозрение. Разбира се, при определени обстоятелства мълчанието може да накара околните да те заподозрат и за мъдрец. В такъв случай проговарянето е дваж по-рисковано.
Сещаме се за тази поговорка всеки път, когато някои призове Орешарски да спре да мълчи и да се отвори за медиите. Поддръжниците му го правят добронамерено, надявайки се така да докаже на всички борбената си целеустременост и идеен капацитет; критиците му пък виждат в това евентуалното му разобличаване, дори покаяние.
При всички положения ние до един имаме подозрения относно министър-председателя, но нямаме представа кое от тях ще бъде доказано по-категорично, ако най-после реши да заговори.
Скалата на премиерската словоохотливост, където устатият Борисов удряше горната граница, а Сакскобургготски с енигматичните си мъцвяния бележеше долната, изобщо не е в състояние да регистрира Орешарски.
В сравнение с него даже Царя изглежда неудържим дърдорко, а той беше извел мълчанието като форма на политическо присъствие. Приемахме това ту като многозначителен жест на опитен политик, ту като сенилна неадекватност.
Но и двете бяха далеч от истината. Мълчанието просто даваше достатъчен простор на фантазията, която е жизнено важна за общественото мнение. Благодарение на нея ние дооформяме публичните фигури в желаната от нас форма и колкото повече мълчат, толкова повече място за фантазиране ни остава.
Или иначе казано: подозираме, че някой е умен, хитър, начетен или пък напротив - некадърен или глупав и колкото повече не се обажда, толкова по-добре покълва неговия фантазмен образ в съзнанието ни. Парадоксално - мълчанието е най-големият минус, който един управник има и същевременно най-големият му плюс.
То консолидира редиците както на приятелите, така и на враговете му, защото всеки от тях приписва собствените си мисли и чувства на безмълвния. Проговаряйки, той вече премахва подозренията; разбива фантазиите, руши мита.
Критиките към мълчанието на Орешарски от страна на недоволните от управлението му започнаха да намаляват. Те свикнаха, че той няма да каже нищо, което да подсили позицията им, но и с нищо не я разклаща. Съратниците му обаче все по-често надигат глас. Първо Таня Буруджиева, а после и Мая Манолова изразиха раздразнение от публичната му дистанция.
Те все още подозират, че министър-председателят ще оправдае очакванията им на мъдрец. Но не си дават сметка, че това е нож с две остриета, защото едно е да започнеш да говориш, а съвсем друго - съдържанието на казаното.
Ето как точно както и Сакскобургготски, Орешарски е неволно енигматичен в мълчанието си; то е най-верният му съюзник. Първият отдавна свали ореола си на мъдрец именно с говорене. Вторият обаче все още обитава сферата на подозренията.
Всъщност говоренето му вече не се налага. То няма да бъде чуто от никого, а и самият премиер изпусна момента, в който да бъде възприеман като човек със самостоятелно мислене, не tabula rasa за нечии други идеи. На този фон странна проява на нервност е другарската критика на приближените му да бъде по-словоохотлив. Нима не разбират, че само докато мълчи, подозрението, че е нещо значимо, ще е живо; заговори ли - ще го премахне заедно със себе си.
Аааа не, Бойчев, имаме и други аргументи освен "ти си комунист". Конкретно ти Бойчев си и идиот. Две в едно
Орешарски по принцип май не е особено словоохотлив. Едва ли се притеснява поради заекването си, по-скоро такъв му е моделът. Но да се ограничава в приказките си (доколкото е възможно) е и най-разумното му поведение. Явно е, че той е сложен там като чист изпълнител, стратегиите и тактиките му се спускат от БСП/ДПС – а те едва ли го уведомяват какви точно са им дългосрочните замисли. Така че ако започне да говори повечко, рано или късно ще каже нещо в разнобой със Станишев и Местан – не защото иска да им противоречи, а просто поради неинформираност. Подобен разнобой незабавно ще бъде раздухан от противниците на сегашната властова конфигурация и ще създаде проблеми както на самия Орешарски, така и на командващите го партии. С други думи, мълчаливостта му е оптимална и за БСП/ДПС. И логично изниква въпросът, от какъв зор висши партийни кадри настояват да приказва повече. И то не кои да е, а именно Буруджиева (която беше привлечена в парламента да работи за публичния имидж на партийната политика) и Манолова (която се очертава като едно от основните лица, натоварени да задействат крупните провокации и манипулации, замислени в ценралите на управляващите). Има един възможен отговор: Орешарски трябва да поеме своята част от политическата кал. Стоейки настрани, той остава някак много чистичък – и ако нещата продължат така, в един момент ще се окаже добронамереният и компетентен премиер, който искрено се мъчи да прави полезни неща, но управляващите политици му пречат. Т.е. не е виновен човекът, просто има лошия късмет да премиерства при ТОВА парламентарно мнозинство. А едно обществено доверие към премиера, което е (примерно) двукратно по-високо от това към покрепящите го партийни лидери, би било още един звучен шамар за лидерите. В добавка към другите им проблеми. От една страна, Орешарски дразни с мимикрията си: малцина са тези, които в промяната на политическите си обвързаности са стигали до такъв размах – от категорично синьо до категорично червено. От друга, това може да се приеме и като признак на експертност: сиреч, за него няма значение кой го покрепя, стига да има възможност да си върши работата (ако си спомням правилно, самият той беше отронил нещо в този дух). Както и да е, факт е, че сред високопоставените лица във властта Орешарски е комай единственият, който изглежда (почти) политически неутрален. Ако нещата останат така, при една предизборна кампания Борисов спокойно може да каже – за да видите, че ценя приемствеността и професионализма, ако спечеля, ще оставя Орешарски за премиер и ще му дам подкрепата, от която се нуждае, само ще му сменя министрите. Самият Орешарски едва ли ще има нещо против. А Борисов, с един такъв типично негов прост ход ще привлече компромисно настроените подръжници на правителството (тези, които го подкрепят просто защото се боят от сътресения) и ще остави БСП само с твърдия им електорат. При това допълнително унизени (премиерът им избяга и отиде при най-големия им враг). БСП/ДПС очевидно схващат това. И най-вероятно умишлено ще предизвикат някой и друг гаф на Орешарски. Първо, за да го ангажират още по-дълбоко със себе си – да не вземе да си повярва, че може да си гради самостоятелен имидж; и второ – да изглежда така, че дори прокламираният от самите тях като експертен премиер не може без ценните им наставления и подръпване на юздичката... пък и да се напомни кой командва, все пак. Подбутването на Орешарски към повече говорене хем го принуждава да застава по-ясно в защита на политиките на БСП/ДПС, хем увеличава вероятността той сам да си сътвори гафа. Но ако внимава и не го направи, ще му го сътворят по друг начин. В това отношение „експертиза“ имат достатъчно...
Макароне, ти подемаш един „вечен“ дебат, който имам с един много близък приятел. Той непрекъснато ме убеждава, че е безсмислено да търся не само системност и последователност, а дори и елементарна логика в събитията в родната политика. Според него те се дължат изключително на простотия, безхаберие, некадърност, низки страсти и прочее специфики на некачествения „матриял“ – както на днешната ни политическа прослойка, така и на допусналия я на власт електорат. Впечатлява ме това, че аргументите ти са напълно съпосочни с неговите – въпреки че очевидно няма как да сте се наговорили Не знам... отказвам да повярвам, че това е така. От една страна, би било твърде обидно; но това как да е, по-същественото е, че го намирам за невъзможно. Не че всички действащи лица в политиката са непременно царе на стратегическото мислене. Напротив, мнозина не удовлетворяват и средните стандарти за интелигентност – ние 30 години траяхме нашия правешки уникат, а дори и американците си завъдиха Буш-младши. Да не говорим за по-ниските нива – не е учудващо там да се поставят екземпляри, чието основно „достойнство“ е, че много папкат и много слушкат. Но все пак политиката е твърде сложна материя. Един ефикасен политически ход задължително трябва да отчита всевъзможни реакции в комплексна среда. Става дума за управление на система с висока степен на неопределеност: това не става от самосебе си, то се върши от хора. И не е достатъчен само нюх: ако някои имат вроден инстинкт да нацелват някой и друг оптимален за тях ход (в Борисов-стайл), цялостна политика по инстинкт не е възможно да се прави. Някъде във фона задължително има кръгове, които съзнателно и обмислено – и то много обмислено – провокират едни или други събития, за да направляват общия ход на нещата. Именно тяхната логика ме интересува. Защото именно от тях зависи дали политиката решава проблеми или ги задълбочава; дали носи ползи или нанася вреди. А още по-точно казано – именно от неявната (но без съмнение съществуваща) логика в основата на съзнателно провокираните политически събития и процеси зависи дали даден политически ход (или курс) е в интерес на обществото или против него. Ясно ми е, че на нашето ниво разполагаме с твърде малко информация, за да можем да проследим в цялост причинно-следствените връзки, които биха изяснили тази логика. Също така ми е ясно, че дори да знаем точно каква информация ни е необходима и да си я поискаме, никой няма да ни я даде. Единственото, което можем (и, според мен, трябва) да правим, е да се опитваме да възстановяваме парченца от пъзела, анализирайки критично това, с което разполагаме. Така все пак могат да се доловят общи тенденции, посоки и модели, които поне ни помагат да предположим какво можем да очакваме. Да, човек може да се заблуди, да се подлъже, да сбърка; един път, два, пет пъти – но на шестия ще осъзнае (или макар и само подсъзнателно, но ще долови) за какво става въпрос. Същественото е, че такъв човек вече няма да се оставя да бъде програмиран безпроблемно от медийни внушения и манипулации: той СИ ИЗГРАЖДА РЕФЛЕКСА ДА МИСЛИ КРИТИЧНО. Не е много. Но ако не правим И ТОВА, значи се самоосъждаме да бъдем вечни консуматори на събитията, вечно поставени пред свършен факт, и вечно неприятно изненадани. И вечно да изпадаме в ступор, когато се замислим за бъдещето си – защото единствената ни отворена врата е към оплакване на миналото ни. Ако отвреме-навреме бъде смачкван фасонът на надменността, струяща от индивиди като Доган и Първанов; ако „стратези“ като Лилов не бъдат оставяни да си отидат с енигматичен ореол, а „приносът“ им (и неговите импликации) бъде внимателно разнищван в публичното пространство; ако отвреме-навреме обществото реагира на уклони, вероятности и хипотези, а не само на вече необратими факти – най-малкото няма да бъде подлагано на откровени унижения като това с карикатурата Пеевски. Защото разпищолването на властта (не само като конкретни действия, а преди всичко като МАНТАЛИТЕТ) се дължи основно на усещането за непроницаемост и неразбираемост (а следователно – и на безконтролност), което „операторите на задкулисната логика“ придобиха през последния четвърт век. Това не може да продължава така. На тях трябва да им се създаде усещането, че непрекъснато някой се опитва да им наднича зад рамото и да ги гледа в ръцете. За да се опасяват, че този някой в определен момент може и да успее да разшифрова ходовете им предварително, и да им обърка сметките. Когато тези, които зависят от теб, не само не разбират логиката на действията ти, а дори не се опитват да я проумеят, е много лесно да си въобразиш, че можеш да правиш точно каквото си щеш. Нагледна илюстрация за това е съвременната българска политическа картинка. Вече не става дума за грешка, недостатък или дефект, а за устойчива малформация. Това е оня Картаген, който трябва да бъде разрушен – и то преди да сме се оказали окончателно зазидани в него. P.S. Мхм... явно се впрягам по тая тема... имах предвид да напиша кратък отговор... ;)
Орешарски е зодия " риба" .За рибите, астрологията казва, че най- силната им страна, е да прикриват с перфектно поведение истинските си намерения. Прегледайте списъка на известни личности под този знак и ще видите модела. Дотук с астрологията. Това, което казва статията за говоренето е ок. Интересно ми е да прочета авторовите разсъждения по темата как слушаме, защото това е също толкова важно.