Голяма врява тези дни, голямо нещо. Истински комедиен водевил, при това с подходящите костюми и роли. Едни викат с необработен алт цифрите от 1 да 12, други им отговарят с назидателен баритон колко безвкусно е това, тук-таме се възвисяват фалцети, оплакващи погубената ни национална естетика, а на заден фон бумтят басовете на прехода. Името на постановката е "Абитуриентски бал" и в момента е номер едно в афиша. Никакъв културтрегер не си, ако не се изкажеш по въпроса.
Стил, кройка, конски сили, музикален съпровод, алкохолни градуси. Около това се върти дискусията и малцина си дават сметка, че Балът (задължително с главно Б) съвсем не опира до споменатите битовизми. Предизвиканата му екзалтация не е плод единствено на незрял кич, опакован в трикотажа на балканската ни народопсихология. Става дума за много по-различно емоционално състояние, сравнимо до голяма степен с влюбването.
Еуфорията на завършващите е сродна с чувството, владеещо прясно хлътналия. Невъзможно е да укротиш ендорфините си, макар за всички останали наоколо това да е абсолютно безумие. Неслучайно етимологията на думата "еуфория" всъщност е "силата да заченеш лесно, да си плодовит". Това не просто обяснява сексуалната разкрепостеност на роклите, но поставя в съвсем различна светлина събитията около празненството.
Хлапетата много държат да се обяснят в любов на живота, макар че той е кучка, която няма да им отвърне със същото. И ще го разберат още на следващия ден. Всъщност дълбоко в себе си те го предполагат, но въпреки това искат да обичат. А за това определено се изисква смелост.
Разбира се, че Балът е глупост, натруфена и смешна, абсурдна и дори излишна. Случка, на снимките и реминисценциите от която по-късно ще се усмихвате саркастично, ще се срамувате или ще забутате в ъгъла на спомените си. Но не е ли всяко влюбване именно това? Еуфорична ендорфинна лудост, от която ви се ще да викате по улиците и да броите годините, в които не сте били в състояние да я изпитате пълноценно.
Сравнението на абитуриентските щуротии и любовта е твърде вероятно да ви идва прекалено, понеже ние всички би трябвало да сме трезви и улегнали индивиди, културно оформените ужким, емоционално санирани, житейски мъдри и следователно масово закърнели към еуфорията. Не я изпитваме достатъчно често, нямаме поводи за нея и затова ни се струва нелепа.
Страх ни е, че ще ни се смеят околните, ще изглеждаме уязвими, ще се чувстваме особено в собствените си очи след време. Голяма работа! Какво пък толкова! По-важното е, че поне за един миг сме били щастливи. Вероятно глупаво щастливи, но все пак щастливи.
И това, което го е предизвикало, не бива да бъде охулвано, подигравано и заравяно в бунището на хипокампуса ни. Защото, колкото и да ни изглежда невероятно, Балът е вид любовна декларация и слава Богу, че все още някаква социална общност е в състояние да я заявява масово.
Защото ние вече сме позабравили да обичаме спонтанно и това ни прави мъдри, умни, но и доста нещастни.
Така че не се смейте на абитуриентската врява и безумство, по-скоро завиждайте на неподправена им искреност, защото утре всичко това ще свърши, ендорфините ще изстинат и любовта им към живота ще се трансформира в банално съжителство със заобикалящата ги действителност. Поне този урок не им преподавайте насила.
