Какво е маниерният език? Упорито поддържам становището за правото на това понятие да съществува и да навлезе в по-широка обществена употреба. Но още в самото начало се изпречват труднопреодолими въпроси. Първият вече е зададен. Вторият обаче е още по-коварен.
Та нима всеки език не е маниерен? Нима в ежедневното общуване, сменяйки непрестанно социолингвистичните си роли и стратегии, ние не управляваме езика си с различен поведенчески маниер? По един начин говорим намръщено на калпазанина, подкупващо на надпоставения, глезено на любимия, свойски - на приятеля... Всеки един от тези „езици" е резултативен продукт на психологически осмислен и предварително подготвен маниер. Къде е тогава "маниерният език"?
Най-напред искам да добавя, че критиката към тази приумица не е изчерпателна. Твърде по-точно е това явление да се нарече "маниерна реч". Като спазваме основните разграничения на структурализма между идеалната система (езика) и конкретната извадка от нея (речта), всъщност веднага можем да забележим, че изразът „маниерна реч" е далеч по-коректен.
Но въпреки това бих искал за работно понятие да се приеме първоначално формулираното, и то именно заради широката, повсеместна и популярна синонимия на думата "език", с която се отбелязват категории като "слово", "реч", "говор", "художествен изказ" и какво ли още не.
В допълнение искам да уточня, че маниерността в езика може да е преднамерен и изкусен риторичен инструмент. Тя може да бъде допълнена и най-често е допълвана с невербален съпровод, който издава нейната съзнателна употреба и усилва ефекта й. Една пледоария в съдебната зала, една емоционално поднесена лекция по наболял проблем, един разказан виц, една игра с дете - всичко това са изключително благодатни ситуации за прилагане на целенасочената и демонстративно упражнената маниерност на езика.
И главното в нейната функционалност е подкрепата й от обществения договор, презумптивното възприемане на тази понятна, дори желана театралност, която разкрасява и оживява комуникативния процес... Майстор на умишлено употребения, сценично напрегнатия маниерен език е например Слави Трифонов, без да се спирам на критичния поглед на интелектуалното ни съсловие към неговото предаване. Но не това, не тези измерения на проблема имам предвид под условно внедрения тук термин "маниерен език".
Под маниерен език разбирам най-вече онази реч, която позьорски имитира ученост, важност, солидност, компетентност. Маниерният език е гротескна форма, която издава празноглаво съдържание зад привидно пищната си наукообразна стилистика. Маниерният език е речта на всяко едно парвеню - гръмогласна, самовлюбена, глупава, но най-важното - смешна.
Именно комизмът, клоунадната природа на този език е неговото същностно измерение, но - да допълним: комизъм, който в духа на теориите за смешното е незабележим за говорещия. Маниерният език е самохвално патетичен и убог в своята псевдориторика. И тъй като носителят му е най-често горделивецът, самомнителният, карикатурният, високомерният безличник, острият резонанс между намерение и осъществяване, между очакване и резултат буди неудържим смях.
Носителят на маниерния език е механичен, тъпоглаво следва убеждението си, че с надути фрази ще се препоръча пред своите събеседници като умен човек, но и нещо повече - той е уверен в своята начетеност, охотно надценява нищожните си дадености и сляпо вярва в малокръвните си илюзии. Той реди блудкави словесни плетеници с автоматичния рефлекс на празноглавата папагалщина. И своята кибернетична едностранчивост става смешен и понася социалното възмездие на смеха съвсем в духа на Бергсоновата теория за смешното.
Маниерният език в тези негови частни измерения трябва не само да се наблюдава със злорадото удоволствието на зрителя, гледащ с наслада как някой се дави в собствената си глупост. Той трябва да се анализира и разобличава, защото за беля се намират хора, които му вярват. Защото дава лош пример на неукрепналите съзнания, защото поощрява идеализацията на фалшиви кумири, защото им позволява да се чувстват силни и превръща смешната им самоувереност в застрашителна агресия. Социалният организъм трябва да го разпознава като инфектант и да го отстранява, и то именно чрез осмиване.
Нека да не се заблуждаваме, че маниерният език е тъй лесно разпознаваем. Той може да избере друга стратегия на автоиконизацията си, а не най-честата - високопарното празноглаголстване. Може умело да се маскира зад формули на престорената дружеската сърдечност (Бай Ганьо), фалшивата народна приземеност (Симеон Сакскобургготски), неподправената сурова прямота (Бойко Борисов), но рано или късно ще се опита да ви заговори "учено" и "мъдро", рано или късно ще се изкуши да навлезе в зоната на гореспоменатото високопарно празноглаголстване, което е безпогрешният реактив за уличаването му.
Затова политиците най-често говорят за "стартиране" и "финализиране" на процедури, чалгаджийките и пишман клакьорите на шоуиндустрията - за "кастинг", журналистите - за "акценти" в новините, рекламодателите - за "промоции" и "перфектни" продукти...
Дали не става дума тук за секундарен и демодиран пуризъм, пита се случайният читател. Съвсем не - искам да уточня. Уважавам и употребявам интернационалната лексика, но имам слух и за нейният автоматизъм, кухота, спекулативна ролева употреба. Този словесен регистър е добър съюзник на маниерния език, без да е натоварен с предпоставена маниерност, но тази тема е сложна, силно специализирана и засега ще я оставим настрана.
Ще завърша абзаца си с плоския пример, че ако научният ви ръководител ви подкани да "финализирате", а не да приключите, завършите или доведете до край дипломната си работа, то едва ли сте избрали най-подходящия ментор, защото клишираността на изказа е белег за мързелив ум.
Да, маниерният език в положителните и отрицателните си аспекти може да произведе богата фолклорна продукция в съвременния живот или творчески да модифицира вербалните портрети на примитивизма в евокативни остроумия. Той ражда лафовете с предистория, размива се във вицови микросюжети, формира своеобразни комични девизи. Да си припомним: За бога, братя, не купувайте!; Оооооо, Пепи!;Кажи, баба, "тенкю"; Вервайте ми!; Защото сме социалисти; Айнцу-цвайцу - дрън!; - Кой е? - Той е! (рекламният плакат на Петър Стоянов); Мене джокер ми не требе; Ко? Не! и т.н.
И то не само от подиумите на политическата бездарна словоохотливост, не само от досадно безвкусната настойчивост на рекламите, от случайно изтървани фрази на известни личности или на случайни телевизионни герои. Маниерният език има мощен фолклорогенериращ потенциал, но обикновено неговите производни са нетрайни и бързо слизат от ежедневната сцена на квазиафористичните плетеници.
Все пак изследването му може да доведе до любопитни изводи за комуникационните стратегии между отделни колективи и съсловия или както е по-скоро прието да се казва - между отделни общности. И то общности от разнороден характер, не само професионално стратифицирани, но това е тема на съвсем различен разговор.
Важното е едно - маниерният език като комичен екстрат на безочливата парвенющина съществува. Той е любопитен, забавен, но и вреден и трябва да се разпознава, трябва неговата претенциозна осанка да бъде бързо дискредитирана, защото поражда опасни и дълбоки социални метастази, често с гибелен ефект.
Нека си припомним, че именно с умело управлявания си маниерен език през последното десетилетие двама водещи политици дойдоха на власт с цялата си некадърност и користолюбие, но бяха първоначално фанатично приветствани от народа си...
И така - искате пример? Та нали за това е този пост. Ето един, още вдигащ пара. Министър Мариана Георгиева се отчете пред стълпотворената ни журналистика за стоте дни на своето ресорно управление. Журналистиката този път остави първобитната си новинарска трафаретност, припомни си недрата на своето рождение - живото слово, и с тънък хумор поднесе неподражаемите словоизлияния на държавницата. Позволете на свой ред да направя бърз и повърхностен лингвостилистичен анализ на споменатото изказване.
***
Ролевият избор на министър Георгиева беше ориентиран в рамката на широкоспектърната стилистична вариативност - от изразително разговорни словосъчетания, категоризирани непрофесионално като "лафове", до солидни наукообразни конструкции и скрити цитати от българската литературна класика.
Психологическата проекция на подобна комуникативна тактика може простичко да се обясни по следния начин: тя избра непосредствената дистанция, избра да говори с бригадирско назидателна колегиалност, с отворена просторечива естественост, за да може в дадени моменти рязко да отскочи и - възвисена в словесното си надмощие - да покаже какво е тя всъщност.
Да не забравяме, че основната цел на парвенюто е да утвърди себе си като културно и интелектуално значима фигура. Поради това тя усложни задачата си - обикновено маниерният език кокетира чрез словото с адресата си, а госпожа министърката реши да кокетира и със самото слово. И то избяга с колики...
Разкриваща безобразното далавераджийство на структурите в спортния тотализатор, високопоставената дама реши да използва идиоматизирания израз на мошеничеството „тука има, тука нема", познат от популярната хазартна игра, като уместно поправи в съгласие с книжовната норма думата "нема" на "няма". Това беше добър ход, съобразно нейните целеви намерения - да използва израз от булевардния жаргон, но коригиран (въпреки фразеологичната си „неприкосновеност") в съответствие с официалността на ситуацията.
За беля още тук ораторката изпадна в мъка на словото. Цялото й изречение беше накъсано от редица замълчавания (апосиопези), които съвсем нямаха преднамерен характер. Препъна се още в началото: Инкасото... - тук-там... тука има, тука няма... Видимо е как първоначалният израз „тук-там", вероятно рудиментарен остатък от непроизнесеното изречение "Има го само тук-там", дава тласък на аналогичната идиоматична конструкция, изградена по модела на хазартната игра. Дотук добре.
И глухият разбра, че Георгиева върви опипом в тилилейския лес на думите, но засега тя се справяше добре. Прояви находчивост или по-точно изрецитира един заучен стих от Вазовата ода "Левски" - покаже се, скрий се без знак и без след, (навсякъде гонен, всякъде приет), който довърши с леонардовска прецизност метафоричната картина на гъвкаво изплъзващите се отчети на инкасото. Трябва да се отбележи, че тук подходът на Георгиева й изневери. Поне половината журналистическа аудитория не е могла да разпознае цитата, макар и да е доловила цитатния „режим" на изказа. Какво остава обаче за зрителите?
Такъв рязък преход между показен словесен либерализъм, обкичен с разговорни формули, и класическа поезия е допустим, но съобразно ситуационните дадености. Нямаше никак да навреди едно вмъкване от типа, ако използваме един цитат от Вазов. С него говорещият би изразил уважение към събеседника си, като го приобщи към своето културно познание, като му даде сигнал за смяната на стилистичната парадигма в изказа си, като му припомни забравен щрих от класическа стихотворна творба - като цяло би потвърдил примарното си намерение да бъде плебейски открит, близък, човешки естествен.
Вместо това министърката мина в модус "стрелба на сляпо с литературни цитати", като рязко се оттласна от първоначалната си престорена вербална обикновеност и демонстрира културното си превъзходство над всеки, който не можеше да се сети откъде, дявол го взел, бяха тези думи.
Интелектуалната надменност беше изразително подчертана - между говорещата, от една страна, и слушащите и гледащите, от друга, се отвори пропастта на безцеремонно наложената опозиция "културна осведоменост".
С цитати обикновено си позволяваха да ни говорят нашите университетски преподаватели, които разчитаха на това, че владеем „шифровката" на този език. Кому беше нужен този академичен литературен фасон от страна на Георгиева в публичното пространство на обективите?!
След този рязък комуникативен обрат витийката отново се приземи. Захвана се да упреква сътрудниците на повереното й ведомство в хаотичност и единачество. Появиха се две сполучливи по моето скромно мнение метафори. Първата - свободен електрон - е популярно даскалско клише, но падна на мястото си. Втората обаче беше истински пример за есеистична импровизация: всеки ... сам си е вожд, сам - индианец. Не знам за вас, но лично на мен тази чепата формулировка ми допадна.
Идеята за разпада на йерархически организираната индианска племенна структура на множество вождистки самоуправляващи се индивидуалности се вписа в представата ми за системно организиран хаос. Но да не забравяме, че една реч не е само език и стил, а и комуникационна перспектива и тук провалът на министърката вече започваше да лъсва.
Подир художествения щрих на литературно произведение с изразително реликвен характер и архаичен възрожденски език важната дама мина през шаблонен израз, чиято образност ангажира научното поле на физиката, та накрая достигна до някаква новомъдра етнокултурна импровизация, отнасяща представите ни в прерийните пространства на Винету.
И изведнъж изтърси, че всичко това било пълен конфиденс. Не "тайна", не "завера", не "съзаклятие". А "конфиденс". Тоест - редом с пластичната образност в стил "Карл Май", предхождана от Вазовия стих, тя положи изразително бюрократичен лексикален елемент, чепат англицизъм, проникнал по-широко у нас през професионалните езикови практики на юристи и икономисти. Тя съчета опита си за игрова метафоричност с изкуствено и умишлено сложнодумство, което отново трябваше да препотвърди аристократичния й статут на учен човек, изящен словослагател, проницателен аналитик...
Но да речем, че и това може да мине за един успешен артистичен подход, разкриващ умението да се операционализират различни имагинерни нагласи, културни канони или стереотипи и да се лавира в словесен аспект между високоинтелектуалната поза и простосърдечната приобщаващата неподправеност. Но в следващото си хрумване гранд дамата изтри безпощадно с опакото на ръкава си всички оправдателни илюзии, които можеха наивно да засенят зле прикривания фарс от екрана.
Тя каза, че се дозира. Имаше предвид, че приема информацията постепенно, по малко, на порции, на части, на дажби... Но глаголът дозирам се асоциира у милиони зрители единствено представата за приемане на доза - сами си изберете какво. Ако беше предпочела описателна конструкция от типаприемам информацията частично, в ограничени дози, а не възвратния глагол дозирам се (който съществува само в строго специфицирани контексти и обикновено третолично - "лекарството се дозира"), тя щеше да постигне далеч по-различно внушение.
И тъкмо след това смехотворно признание, което може би беше нелеп опит за шега, министърката реши да разкрие дълбинните измерения на психотравмата, която би й нанесло предозирането с информацията за свободните червенокожи електрони с лидерски манталитет.
Отново в речта й се появи техническо прекъсване, отново търсенето на подходящ израз беляза и без това неравната й реч, която безуспешно се опитваше да подсили с алтово изразителна нравоучителна и начумерена интонация. Тя искаше да каже, че ще изпадне в криза на духа, в душевно угнетение, в депресивна затвореност - каквото и да е друго от редица възможни синонимни фрази, но... избра формулата интровертност на духа. Ето това е маниерният език - малапропично тържество на гръмогласното безсмислие, убедено в своето величие от низините на комичното си падение... (Виж що е "малапропизъм").
И съм убеден, че последните две абсурдни формулировки с дръзка гъвкавост вече проникват посредством механизмите на живата фолклоризирация в подигравателните езикови игрови практики на будния българин.
Няма да обръщаме излишно внимание на просторечивата фонетична изразност в конструкцията шъ изпадна вместо ще изпадна, която се ашладиса с дивашка разюзданост с виртуозната и изтънчената метафорика на духовния срив. Няма да обсъждаме защо духът не може да бъде нито интровертен, нито екстровертен. Че Кант е обладавал непостижим дух, а е бил интроверт, Висоцки - неподражаем дух, а е бил екстроверт.
Няма да обсъждаме разликата между две отделни категории - психическата рефлексия на човека и неговите емоционални, културни и интелектуални хоризонти. Важното е, че ораторката тръгна да се оттласва от индианската пътека на саможивите вождове към необятните висини на духа и с всяка стъпка затъваше все повече в блатото на ораторската непохватност, на мисловната парализа, на кухия езиков формализъм, на смислово несвързаната колажност, декорирана с уж изящен словесен щамп...
Но веднага след тези пищни демостеновски акробатики Георгиева отново пожела да се приземи и да заговори с език, близък до вербалния маниер на тарикатлъка и мошеничеството. Тя призова търговските дружества да й партнират в една прозрачна политика, с последователност, а не с... Последва серия от улични изрази, които се характеризираха със замъглена семантика и във функционален план можеха да бъдат възприети по-скоро интуинивно, отколкото рационално. Първо - а не с тук-там.
Видимо това наречие в лексикалния репертоар на министър Георгиева се характеризира с многозначност и универсална приложимост. Силно напомня на паразитен израз с интерактивен характер - изискващ съпричастие или направо досещане от събеседника. Като най-добър пример може да се посочат Бай-Ганьовите адвербиални (с наречия) и партикулизационни (с частици) „пълнежи" от типа туйцък-онуйцък,туйнака, таквозинака (по същество също с местоименен произход).
Последва оверлогът - а не с оверлог. Зигзагообразният шев беше използван като дума в ученическия жаргон на моето поколение, за да сигнализира с контура си като образ метафоричния смисъл на пиянската походка или на шикалкавенето. По-късно го замени изразът бягам ти по тъча.
Откъде ораторката изрови този палеофит и защо реши, че ще е понятен на всички, можете да попитате който дух си поискате на нарочен окултен сеанс. Само не онзи, интровертния, от чийто кулминационен зефир тя скочи презглава отново в неравната плоскост на калдъръмената стилистика... И накрая завърши цялата си мощна оратория (която така живо обагри вечерните новини и извика чаровни усмивки по лицата на десетки водещи и остроумни надписи от стотици редактори под венценосните й снимки) с израза лява ръка - едно, дясна - друго.
Трябва да отбележим, че тук професорката направи фразеологична контаминация, инак речено - смеси два фразеологизма и изтипоса един новопръкнал се хибрид: лява ръка - десен джоб и едната ръка да не знае какво прави другата. Но кой ще връзва кусур за тази дреболия, не сме чак такива пунктуалисти...
***
Виж сега, любезни ми читателю, майтапа настрана! Това е блог за смехории - аз съм клоунът, ти - зрителят, моите герои - фиктивни лица, понякога имащи реални прототипи. Та след като така шеговито обрисувах Мариана Георгиева, което е напълно допустимо в тон с демократичните принципи за свободата на словото, да си зададем въпроса дали тя е наистина такава, каквато се показа на екрана. Ами не знам. Но знам, че заглавията на трудовете, които е написала, ми направиха сериозно впечатление.
Знам, че дълго време е преподавала във Великотърновския университет, където съм следвал една година, та затова със сигурност мога да ви кажа, че това е един от каменните бастиони на българската лингвистика. Но фактът е факт - професор Георгиева заложи на маниерния език и изгуби. Тя сигурно е умна жена, голям специалист, уважаван учен, но маниерният език я провали. Смее й се барем половин България. И се смее, и се пита: Абе, Орешарски, това ли ти е експертното правителство, бе?!
Езикът е опасна работа: кажеш една недомислена приказка и лъсваш за дълго време в очите на хората като такъв или онакъв. Особено когато непохватно, в противовес с избраната ролева матрица, смесваш различни езикови равнища в изказа си - например просторечие с високопарност. Ще речете - много ли е опасно да се преминава от един стилистичен регистър в друг? Бога ми - не! Вапцаров с това прави неповторима поезия (виж анализа на "Предсмъртно" на Никола Георгиев). С естествения си инстинкт на политически хищник Бойко Борисов по този начин държеше лапнишараните верни около своя прогнил амвон. Но по някакъв начин едни го могат, а други - никак. Разпознавайте маниерния език, защото той е зловреден микроб. Той ходатайства за глупостта и настоява тя да бъде призната за светица в храма на разума. А какво ще правим с пантеон от глупци, на коя икона ще се молим, кой господ ще дирим?
Сещам се сега към края за фолпевицата Андреа. Тя се беше провикнала по медиите, че който не слуша чалга, е безспорно изпаднал в интровертност на духа. Ето, дори на запад чалгата пробивала и се доказвала. Ето, н'ам кой си музикант сега хванал и имплементирал фолкаджийски нюанси в новото си парче. Тоест - внедрил, осъществил, превърнал във факт. Ако искате - и реализирал. Дето викаше покойният Тодор Колев, царство му небесно: Сега не се казва "да скова кочина". Казва се "да реализирам кочина!". Та, моме Андрео, и да ми имплементираш, и да ми сковаваш, фолкът все кочина ще си остане, а ти за по-умна нЕма да минеш. Не и пред нас, а ние хич не сме малко.
Лошото е, когато с чалгия в езика на сцената на политическия ни живот се настанят фолкаджии. Хем една кочина не могат скова, хем пращят от хвалипръцковщина и предвзетости, хем хапльовците ги слушат с лиги на уста и им вярват, па хем даже се мислят за звезди и настояват и ние да ги мислим за такива. Кажат едно „екзактно" или един „конфиденс" и вече са хванали Фердинанд дьо Сосюр за брадата а господ - за шлифера. И вече са големите умове, всепризнатите мъдреци... А ние се смеем.
Да, защото маниерният език е смешен. Но е и опасен! Докато някой не прогледне, че царят е гол, всички други ще съзерцават великолепната му премяна, ще се кланят доземи на мешестите му бледи подпухнали телеса, ще изпадат в самовглъбена криза на духа и най-важното - ще узнаят що е то политика на гол задник и политиката на истинския задник...
