Аз не съм Гърмен. Не искам и да бъда... Защото малкото селце Гърмен се превърна в синоним на насилие, агресия и шовинизъм. А група "патриоти" се опитват да обединят отечеството чрез разединение на народа.
Това ли е в действителност Гърмен?
Живея в Гоце Делчев - на около 5 километра от Гърмен. Харесвам това село, леля ми живееше там. Но през всичките пъти, когато аз ходех там или просто минавах с колата, Гърмен си остана все същото спокойно, сякаш застинало в едно положение село.
Докато преди седмица не се случи нещо. И цяла България научи името му.
Няма да преразказвам историята, медиите вече изпълниха своята задача.
В еуфорията около 24-ти май и абитуриентските балове не знаех какво точно се случва, а фейсбук снимки с надпис "Аз съм Гърмен" така и не ми разясниха напълно какво е станало.
Но дори и да не знаеш сюжета на историята, еднотипните снимки със сцени на насилие и изправени един срещу друг българин и циганин формират веднага твоето мнение.
Отрицателно - спрямо циганите и беззаконието.
Положително - спрямо "патриотично" настроените българи, готови да зарежат вкъщи жени и деца, само за да се включат в големия протест на 2-ри юни (не така се почита паметта на Ботев, в грешка сте!)
И веднага намразваш онова крадливо племе, което само знае да мързелува и да живее на гърба на твоите данъци. Автоматично националистическата пропаганда обладава и твоите мисли, защото си готов да повярваш безрезервно на онова, което социалната мрежа ти предоставя като информация.
Бесен си на циганина, че краде (като същевременно благодариш, че жертвата не си бил самият ти) и вдигаш ръце в подкрепа на групата протестиращи, опълчили се най-сетне срещу беззаконието в България.
И си мислиш, че боят в Гърмен ще "оправи" веднъж завинаги положението в страната.
Но на България проблемът съвсем не е с циганите.
По-скоро е със самите българи, които позволяват мнението им да бъде толкова лесно манипулирано, че малцина от тях биха се съгласили с моята гледна точка.
Предстоящият протест в Гърмен не е дело на здравомислещи личности, а представлява сбирщина на зажадняли за насилие и агресия млади хора, членуващи във футболни агитки и рок-клубове.
Това ли са българските патриоти? Фенове на враждуващи отбори, които предизвикват размирици на мачове, говорят за обединение. И то как? Отново чрез насилие. Нахвърлят се срещу различния, а защо с пасивността си защитават еднаквия?
Къде бяха българските момчета и мъже, когато акушерки и лекарки се гавреха с родилките и техните деца?
Ех, тази национална гордост, това българско превъзходство...
Те ни затварят очите, те ни пречат да съзрем истинските проблеми. Нито гореспоменатите медицински служители, нито родните Бони и Клайд, ограбили магазин в центъра на София, са роми.
Злодеи са и много българи (не исках да разочаровам "патриотите").
Не омаловажавам престъпленията, извършени от цигани. Някои от тях са потресаващи, наскърбяват ме, обиждат ме.
Но се срамувам по същия начин и от българските убийци, крадци, изнасилвачи, за които беззаконието също е в сила; които крадат, изнасилват и убиват млади момичета за една заплата; които с безразсъдното си поведение на пътя отнемат поредния детски живот. И остават безнаказани дълго време. Понякога завинаги.
Патриотизмът не се мери в броя на обидените, ударените и убитите хора с различни от нашето вероизповедание и раса.
Патриотизмът не изисква думи или дела, а обич. Обич към род и родина, а не омраза към всичко не-българско. Обичам България, но няма да протестирам в Гърмен. Защото не искам моят роден край да заприлича на Украйна.
Вчера отново минах през Гърмен.
Все същото спокойно, застинало село. С една промяна - на пътя между селото и циганската махала бе застанала кола на жандармерията.
Надявам се утре вече да няма нужда от нея, за да не разваля иначе красивия пейзаж.
*Текстът е получен на служебната поща на Webcafe. Авторът е на 18 години и живее в Гоце Делчев
