Това е елегия за един български кръчмар - бате Тошо от Боровец. Позволявам си да ви занимая с нея, защо предполагам, че в настоящето ни достойното дело на един истински кръчмар е уместна антитеза на кръчмарското поведение в уж по-висши от общественото хранене сфери. Та да не обиждаме кръчмарите!
- Хайде на Боровец при Тошо!
- Кой Тошо, бе?
- Как кой, "При бате Тошо нема лошо" -- срещу трети плац, алеята на спасителната служба. Страхотна кръчма, друга такава в Боровец няма! Едно дворче с пет-шест масички и барачка с още толкова. Тошо си е иззидал огнище на двора.
Шишът на чевермето го е вързал на велосипедна верига, а на другия край - електромоторче. На шиша - я прасенце, я агънце. А пък скарата я раздухва с една стара прахосмукачка "Ракета" от ГДР-то - нали се сещаш, от ония, дето като я обърнеш наопаки, духа, вместо да смуче. И какви кебапчета, какви кюфтета!
Ами баниците, ами киселото мляко - кеф ти овче, кеф ти биволско, кеф ти с боровинки, кеф ти без! И само да кажеш, Тошовица ще ти загърне баница за вкъщи, ще насипе кисело мляко в буркани "Омния"...
Докато се храним и ахкаме, Тошо все снове от маса на маса - сто и трийсет кила, ама сякаш на пръсти стъпя. Пита ни доволни ли сме - има си хас! - ние пък го питаме как я кара, обръщаме го на политика, разбира се.
А той сегиз-тогиз излиза на алеята пред кръчмата да среща непрекъснатия поток от минувачи с "Да-а, заповядайте!", отговаряйки с престорена наивност на незададения въпрос. И върши работа, ще знаеш, тая не особено сръчна хитрост. Влизат хората - и българи, и чужденци.
На българите Тошо съзаклятнически бутва меню с "български цени". Не че са чак толкова по-ниски, ама това си е неговият кръчмарски начин да подхрани изпостаялата национална гордост - и не само телом! И върши работа, ще знаеш! Тя, кръчмата чудна, ама какво е кръчма без кръчмар! Не хлебом единим, нали така беше?...
Защо ви разправям всичко това? Ами Тошо го няма вече. Починал човекът. Кръчмата - залостена, със заковани дъски по прозорците; дворчето - тревясало. Отдавна не бях ходил и ме доядя на себе си - сякаш си беше отишъл заради моето непостоянство. И рекох да оставя следа от тоя човек - нали в Интернет всичко е вечно, дори телефонният му номер още си седи там някъде.
Човеколюбец беше той - като пекаря поет Рагно от "Сирано" или като Странджата от "Хъшове". И макар клиентите му да не бяха нито поети, нито бунтовници, при бате Тошо намираше подслон онова самородно, непритворно, самосъщо, което в света на принудената еднаквост едните наричат "другост".
Вечна му памет на бате Тошо!
