Жуженето около т.нар. „театрална реформа" позатихна, но скоро се очаква отново да избухне, когато изтече крайният срок за 8-те застрашени от превръщане в „открити сцени" губещи културни институти и театри.
Те трябва да докажат рентабилност пред Министерството на културата, иначе трупите им ще бъдат разпуснати, а публиката ще очаква гостуващи състави на проектен принцип, вместо редовната програма на местните артисти.
C'est la vie - пари няма и периодично някоя творческа гилдия пуска кръв в името на финансовата стабилност. Този филм вече сме го гледали - с киното, класическата музика, балета и други изкуства. Въпросът е докога?
Актьорът Владо Пенев има отговор - докато най-сетне не се приеме цялостна стратегия за културата, която да определи приоритетните направления, да зададе критерии за качество и да въведе изцяло нов финансов механизъм.
Между сцената и камерата, любимецът и бивш служебен министър на културата намира време, за да представи своите виждания за промяна.
Държава и култура. Чуват ли се изобщо?
Държавата - министерствата и на културата, и на финансите, би трябвало да създава добра среда, в която културата да се развива, а не обратното - да крета и да се чуди как да съществува. От това страдат хората, които правят култура, но най-много страдат хората, които би трябвало да я потребяват.
За повечето от нас, когато сме много талантливи и добри в професията си, вероятно има други варианти. Вероятно ще се намерят други места, в които да упражняваме професията, която толкова обичаме. Но липсата остава в хората, включително и в полиците, които с лека ръка казват: „Може и без това". Ами не, не може. Ако вие можете, значи имате проблем.
Всеки политик, който с лека ръка твърди същото има много голям проблем - той, не културата.
Идеята е да няма губещи театри. Страда ли качеството, когато акцентът е върху количеството?
По начало ние сме малък пазар, съвсем ясно е. Не може да съществуваме на принципа на конкуренцията. Безотговорно и грозно е да казваш: „Хайде, тръгвайте да се състезавате". С кого, къде, по коя писта, на кой стадион? С кого да се съизмеря, с кого да се състезавам, та да спечеля? На такъв пазар, в такава малка държава, конкуренцията е меко казано проява на лош вкус.
Ако определени жанрове и стилове музика могат да се самоиздържат - и го правят, значи държавата трябва да насочи вниманието си точно към онези, които не могат сами, не могат да разчитат на един стадион публика. Нищо не трябва да се забранява.
Държавата би трябвало да подпомага там, където се изискват години усилия и където резултатът не е във вид на левчета от билетчета, а е в съзнанието на хората. Тогава държавниците и политиците стават съвършено други хора, излизат на международното поле, знаят много езици, контактуват с другите политици без преводачи и говорят на теми, които са много по-високи от една или две средношколски книги, които са прочели.
Това е принципът на делегираните бюджети - субсидия срещу всеки лев, реализиран от продажба на билети. Какви са ефектите?
Имаме чудесна мрежа - първо от първо читалища, след това от професионални състави. Много е важно да се поддържа високият професионализъм. Не би трябвало да превръщаме това в самодейност. Всяка година имаме нови и нови млади хора, които биха могли да ни установят в световните класации на сериозното изкуство. Когато нямаш добра среда, всичко това загива.
Най-простото нещо, което държавата може да направи, е една стратегия за развитие на културата, за която се говори от много време. Ако има яснота, заложени етапи, през които да се мине, ако има желание всичко това да се реализира по възможно най-добрия начин, ще бъде много по-добра средата. Това е процес, включително в това да се създават млади хора, които се занимават с това - музиканти, певци, актьори...
За съжаление, в момента средата е изневерява и гилдията е разединена..
За съжаление, да, и то съвсем основателно. Ето, нашата професия се депрофесионализира. Според телевизионните продуценти манекенката е хем по-евтина, хем по-хубава и би могла да бъде обучена да извършва определени неща в кадър. Телевизиите рекламират колко е хубаво да не си професионален актьор, защото срещу 10 лева за снимачен ден можеш да станеш известен и да покажеш на тези тъпаци, които учат по 3-4 години, че всъщност това е излишно.
Отделно, няма никаква санкция - ако български цигулар отиде, кандидатства и получи работа във Виенската филхармония на мястото на австрийски цигулар, веднага Филхармонията плаща на Съюза на цигуларите неустойка, че не е взела един от техните. Кой компенсира актьорите, че непрекъснато вземат непрофесионалисти?
Не е направено така, че да си позитивен, креативен, щастлив, спокоен да се развиваш. А ти седейки, скърцайки със зъби, гледайки под вежди живота строго, ще правиш и изкуство отгоре на това.
Актьори в цялата страна протестират, защото са застрашени, че известните постановки с известни лица от гилдията ще ги изместят. Това ли ще се случи?
По начало Министерството на културата се занимава с неправилна политика, особено в театъра. То финансира посещението, а не съдържанието. Няма никакъв ангажимент към това какво се случва, какви пиеси се играят, кой ги играе. Въпросът е нещо да влиза в касите. Според мен това е неправилно.
Камен Донев е щастливо, много хубаво изключение, той внася разнообразие, каквото задължително трябва да има, но не може да бъде модел за правене на театър. Не е задължително за качеството на една постановка да съдим единствено и само по посещаемостта. Разбира се, че представленията се правят заради публиката, но аз съм гледал много изключителни представления, които не се радват на интерес от страна на широката публика.
Трябва да има национален критерий, правилна реклама на конкретното художествено произведение, таргетиране на различните публики, а не всичко да се хвърля на ангро „Елате в този и този театър". И до ден днешен в театъра се казва, че най-добрата реклама е от уста на уста. В кой век живеете, хора?
От друга страна, журналистиката и критиката също не са на ниво. Всичко е уникално и супер. Ами, не е. За различните публики нещата са уникални по различен начин. Трябва да разделим мениджмънта от маркетинга, защото един човек просто не може да бъде натоварен и с двете.
Разчита се, че лицето, известният актьор води зрителите в залата. Няма ли добри практики, от които управляващите да вземат пример?
Това е много голям проблем. На държавно ниво това не ги интересува.
В малките населени места културата е вид социална услуга. Ако я няма?
Това е въпрос на мисъл, заинтересованост, внимание. Като казвам стратегия за култура, тя не само определя път на развитие и прави моментна снимка на нивото, което сме стигнали, но включва и съвършено нова финансова рамка, начин за разпределението на тези пари. Отделно, общините също трябва да бъдат заинтересовани, нека се търсят различни начини на финансиране, а не да се разчита само на един източник.
Тогава Министерството на културата няма да се занимава да брои стотинки, а ще прави програми, ще организира сесии, в които да раздава пари по проекти, ще мисли как да стимулира средата и съдържанието, а не да се занимава дали хората ходят на театър, или частни организации изяждат пазара.
Защо не се случва това?
Една голяма част от нещата не се променили фундаментално, сериозно, истински. Лежат си на същите механизми отпреди 10 ноември. Философията на управление не е променила - на бедна държавица с бедни хора, с все по-деградиращо и финансово, и интелектуално население, което някак да се самозакрие, да се самозачеркне, да си отидем по естествен път. Всяко надигане на глава и опит да се направи нещо се брои за революция.
Много лесно и много просто могат да се случат нещата, стига някой да иска да ги прави. Ако си всички си стиснат ръцете, вместо централизация, и решат, че ще работят заедно, тогава няма да има значение как се казва министърът на културата или председателят на Съюза на българските артисти.
Защо когато има всичко условия, това не става? Нямаме примери ли?
Театрите са пълни в момента. Криза с публиката имаше навремето. Хората имат необходимост, нужда да ходят на театър, но ние не сме провели сериозно проучване, за да видим какъв е капацитетът, кои жанрове, къде да се обърнем повече внимание, как вдигнем нивото на публиката, да изпитва удоволствие от това, че много повече разбира.
Виждам все повече млади хора, които се интересуват. Да, малко са, но е хубаво, че ги има. Проблемът не са театрите, а идеята, че можем без тях.
Румъния е добър пример. Техните филми печелят престижни награди по фестивали. Защо ние да не можем? Наскоро гледах представление на известния театрален режисьор Робърт Уилсън в Крайова, шестият по-големина в северната ни съседка.
Представяте ли си? Все едно в Стара Загора да отиде Боб Уилсън и с местните артисти да постави скъпо и прескъпо представление от световна класа. Защо в Румъния да може, а тук да не може?
