- Бързо, бързо! Някой да отвори докрай крана на тръбата за Получаване на съобщения!!! – изкрещя пискливо гласче през мегафон, след като се задейства червената светлина и сирена за аварийна ситуация.
- Отворен е докрай, шефее! Но налягането в 3-ти и 5-ти Вход за приемане на нова информация все още е високо и влизат само маймунки!!! – отговори друг писклив глас, заобиколен от крясъци на маймуни. – Вратата до Залата за разчитане на скрития смисъл е заяла отново!
- По дяволите! Ще блокираме напълно, ако не овладеем ситуацията! Как е положението в сектора за Автоматично аварийно отговаряне? Обади се на колегите да изпратят една капсула директно на Изхода, капсулите нали нямат нужда от филтър, за да преминат?
- И при нас не е розово, шефе! – включи се трети писклив глас – Многозначителните отговори са привършили вече, останали са ни няколко Хумористични, но Адекватно-приспособяващи се не са пристигнали още! Какво да пуснем – някоя смешка ли? Ще помогне само до следващата реплика?
- Пускайте незабавно! Иначе ще се наложи да включим още една аварийна система, а не знам коя да е тя, при положение, че ползвахме вече „Извини ме за момент”! – извика първото гласче.
- Шефе, капсулата е пратена! Пуснахме едно изостанало „А ти как мислиш?” от тези за краен случай, но нямаме много време за реакция! – отговориха от Автоматично аварийно отговаряне.
- Какво правят мързеливците от Контрол над езика на тялото, сигурно чоплят семки гадовете! А уж трябва да ни помагат! Датчикът показа вече, че е проявено Изчервяване – само ни усложняват работата!!! Я дръпнете лоста за Скръстване на ръцете в несъгласие, че да спечелим още малко време!
- Шефеееее!!! Влизат още маймуниии!!! АААА!!! – крещи второто гласче безпомощно.
- Добре! Отворете коридора към залата за „Разчитане без тълкуване” и някой да отиде да подреди маймуните и да им сложи на ръка Етикети с евентуален смисъл!!!
- Нямаме хора вече! Всички са отишли да поддържат поддаващата врата на Емоционално реагиране, опасявам се че сме загубили доста колеги от този отдел...
- Аз ще отида тогава!!! – извика Шефът и затупуркват стъпчици по стълбите – Имаме само секунди! И някой да спре алармата, че ще ни скъса нервите в и без това напрегнатия момент!
Шефът слиза бързо по металните стълби и влиза в шумна зала пълна с маймунки и започва да рови из тях:
- Какво си ти сега – я? Този – флирт, този – ненужна информация, този – намек, ти – не ми трябваш, този е цвят "Честна дума"... А, пипнах те – двусмислена реплика! Ето – ти си към его-реч...
- Шефе, маймуните са прекалено много! Няма да стане така! Предлагам да задействаме... вече е време за... налага се... Шефе, трябва да натиснете Червения бутон за напускане на разговора с отворен край!
- Стана ли време вече?! Това е третият Отворен край за 1 месец... а трябваше да ги ползваме само в краен случай... Изпратете базата данни от Аварията в отдела за Тълкуване!... Дано сме ограничили пораженията навреме... Пуснете програмата за Премисляне на разговора и да си отдъхнем засега...
Шефът нахлупи оранжева каска на главата и въздъхна:
- Оххх, ние сме най-некоординираният Отдел за разкодиране на информация...
* * *
5 минути по-рано
Отпивам от чашата си кафе и го поглеждам с усмивка. Харесва ми и предполагам, че той го предполага... но в нищо не съм сигурна още.
- Та какво каза, че ще правиш довечера? – питам го след кратка пауза.
- Ами @!#%$@%%#^^. Ако искаш @#$@5, ще е приятн@#$@ и ти! - отговаря той и също отпива от кафето си.
- Какво??
- @$*&^%$$?@@@%$, казвам - а ти какво чу? - смее ми се той.
- Мммм... – усмихвам се – Ще видим. Извини ме за момент! – ставам и се запътвам към любимото място на момичетата. „Ох, какво ми става!”, наплисквам очите си с вода и дишам дълбоко за минутка. Връщам се на масата.
- Та казвах, че @#$@#$%# и после да @#$@%@$ например, !#$#!%$@%^@$#$, разбира се, ако ще @$#$@@#! Какво ще кажеш? – повтаря той последната си мисъл.
- А ти как мислиш? – усмихвам се ехидно по женски. И той отвръща с хитра усмивка.
- Ами мисля, че #$@^%&; *^$@# ! @@ #%, прав ли съм?
Нищо не отговарям, облягам се назад на стола си и скръствам ръце.
- Оу! Сега се сещам, че бях обещала на една приятелка за тази вечер... - казвам и се обръщам, за да потърся с очи сервитьорката. „Сметката може ли?” – правя й знак.
- Еми добре, тогава ще се раз@#$#!$ друг път @#%@$#!
- Много ми беше приятно! – казвам на разделяне. – Ще се засичаме! Хайде, чао!
- Еми дам, само че #$@@#%@, че другата седмица %@$%@# и освен това @$#@%! Така че, ще се разберем! Чао!
Не знам какво ми става.
Просто изобщо не ги разбирам тези мъже вече.