"Шокът и тъгата са огромни. Но се надявам, че това ще оттърси Япония от състоянието на вцепенение и апатия, в което се намираше."
Това ми писа преди дни една позната от Токио по повод на земетресението и последвалото цунами.
Думите й ме изненадаха донякъде. Покрай природното бедствие бях забравила за социалните болести на японското общество. Отчуждението, растящата депресия сред младите хора, координираните убийства по интернет, феноменът "хикикомори" - над един милион младежи живеещи в пълна изолация в домовете си месеци наред като форма на протест срещу системата "бъди дисциплиниран и прави каквото ти се казва и се очаква от теб".
Не знам дали земетрсението ще промени Япония за добро или зло, но със сигурност няма да сломи духа й. Доказателство за това е стоицизмът и достойнството, с които хората реагират на бедствието - без паника, без хаос, без грозни сцени.
Питам се какъв "катаклизъм" трябва да се случи при нас, за да се събуди българският дух и да се отърсим от нашата си летаргия. Какво "цунами" трябва да ни залее преди да започне да ни пука?
Колко дълбоко още трябва да потънем преди да престанем да пилеем енергия за мрънкане, черногледство, завист и злоба?
Кога като японците или корейците ще повярваме в себе си и ще се обединим, за да направим страната ни по-добро място за живеене?
На тях никой не им е поднесъл богатство на тепсия и със сигурност не са чакали десетилетя наред "някой да ги оправи". Работили са до припадък, правили са огромни лични жертви, карали са децата си да учат от сутрин до мрак и не са престанали да вярват че могат.
Вярно, за разлика от нас са имали далновидни лидери, кито да ги обединят зад национална кауза. Но ако хората не са намирали смисъл в това и не са били готови години наред упорито да работят за постигането му, нищо е нямало да стане.
Моят индийски учител по йога в София предлагаше много проста формула. Ако се съсредоточаваме само върху негативното и препятствията ще виждаме и ще се сблъскваме само с проблеми, но ако насочим енергията си към възможностите и решенията ще започнем да ги намираме, казваше Пракаш.
Защо, например, се вайкаме, че сме били най-бедната държава в Европейския съюз - та нали все пак сме най-бедните сред най-богатите. Нима почти всеки българин няма покрив над главата си, не кара автомобил и не ходи на почиква веднъж в годината без задължително за това да е взимал кредит.
Не е толкова страшно, че сме материално бедни. Позволим ни да ни лепнат етикета "най-духовно бедната държава", тогава ще дойде краят.
Вместо да броим по колко телефони с копчета или без копчета, телевизори и нови коли се падат на един японец, защо не видим колко всъщност сме помилвани от природата в сравнение с тяхната островна държава.
Страната ни била потънала в мръсотия. Че кой да дойде да ни почисти около блоковете и измете пред къщите? Как по Тодор Живково време улиците блестяха и всеки чинно в редичка участваше в ленински съботници, а сега все някой друг ни е виновен за кочината, в която превърнахме държавата.
България имала лоша репутация. Ами каква друга да има като ние самите не изпитваме уважение към нея. Ако всеки българин, който пътува или живее в чужбина започне да разкава с вдъхновение за нещо хубаво от България, ще бъдем удивени колко бързо ще започнат да се променят нещата.
Няма да забравя колко гадно ми стана, когато фризьорката - англичанка, при която се подстригвах, докато живеех в Амстердам, ме попита дали наистина е толкова зле в България, тъй като гаджето й българин винаги слагал думата "глупавата" пред името на страната...
Политиците ни били крадливи, тъпи и продажни. Ами защо ги търпим, защо не залеем страната в стачки като гърците например? Нямало алтернатива. Нали те точно това искат да мислим, че нищо не може да се направи и няма смисъл.
Децата ни били неграмотни и затлъстявали. Ами загасете им компютрите и вместо електронни игри им купете книги. Или вместо разходка до "мола" и обяд в пицария, ги заведете в планината и им дайте ябълка. Горките баница и боза бяха анатемосани като просташки, а генномодифицираните бургери се превърнаха в белег на висок статут.
Нацията ни затъпявала, културата се гърчи, а по телевизията нищо интересно. Защо просто не загасим проклетите теливизори тогава? Не съм чула някой да е казал нещо добро за българските телевизии, но въпреки това броят часове, които много хора прекарват като зомбирани пред екраните е умопомрачителен.
Вместо телевизия днес препоръчвам "Японският филм" от Валери Петров:
На остров гол живеят двама
и го поливат нощ и ден.
Това е филмът. Друго няма.
И вий скучаете край мен.
Жената, хвърлила черпака,
се просва с хълцания зли.
А вий се смеете във мрака
на глупостта, че сте дошли.
Защо? Нима сте духом голи
подобно оня остров там?
Ако е тъй, то за какво ли
се трудиме над вас, не знам.
Но на екрана, мълчалива,
жената се изправя пак,
за да полива свойта нива
все тъй, черпак подир черпак.
Сега вървете към вратите,
шумете, смейте се на глас -
докрай, додето разцъвтите,
ще мъкнем влагата към вас!
