„Левски се сгромоляса срещу Пирин" е първото нещо, което излиза на екрана на компютъра ми. В навечерието преди датата на обесването на Апостола съм изписала в търсачката просто „Левски". И този път не ми става криво от това смесване на реалностите.
Не ми стана криво дори и когато някакъв леко пообъркал ценностите си преподавател построи деца с автоматчета на почетна стража покрай паметника на Васил Левски в София. Ликът на най-светлия образ в българската ни история не ме подразни даже и когато го видях „присвоен" от един политик палячо, който явно си е направил гардероб от фланелки с принтирано лицето на Дякона.
Защото Васил Иванов Кунчев - Левски е толкова голям, че от него има за всички. И защото необикновеността му, особено чувствителна в нашата поопразнена от идейно съдържание среда, е толкова високо, че джебчийските посегателства над нея няма как да я достигнат.
Който и да консумира образа на истинските герои, те не помръкват. Дори и когато на пръв поглед изглежда, че героят е трагично различен от хората, на които се е посветил.
Всеки има своя Васил Левски. Моят ми го създаде първата ми учителка, г-жа Христова. Трябва да сме били седем-осемгодишни, когато ни разказваше като приказка „за приключенията на Васил Левски" (в класа така наричахме компилацията от легенди и вазови разкази, които тя сладкодумно редеше).
За всеки следващ „епизод" се договаряхме с нея: безгрешно домашно, качествено свършена работа в клас или някакво направено добро се награждаваха с нова история...
Един път обаче учителката наистина надмина себе си. Разказваше как Левски изиграл заптиета, тръгнали да го търсят, като се престорил на търговец и се присламчил към тях, за да разпитва за себе си, за Апостола. Говореше почти шепнешком, за да опише опасната ситуация, заиграваше се с гласа си, за да имитира Левски и турските войници, движеше се пред дъската леко приведена в драматичните моменти от разказа, красиво обрисуваше ситуацията до най-малките подробности - гората, калния, студен път, протритите цветни дисаги, умореното, но усмихнато (точно така каза!) магаренце, което Дякона яздил.
Някъде там, на последния чин, седеше едно слабо момченце със силно изпъкнали очи, което иронично и предизвикателно наблюдаваше как протича училищният живот. Мисля, че се казваше Калин. Беше черната овца на класа - все се забъркваше в някакви бели, определено не контролираше детските си нерви и крещеше и налиташе за бой за нищо. С мен, за щастие, не се беше сбил, но един път ме беше заплашил, че ще ме „ръгне в сърцето" с обратната страна на една метална химикалка, ако кажа на някого, че съм го видяла да пикае в саксията на фикуса пред учителската стая. Явно и други в класа си имаха подобни пикантни тайни с Калин, та всички предпочитаха да го заобикалят и да не търсят приятелството му.
Точно тогава, когато потопената изцяло в разказа си г-жа Христова с приповдигнат глас тържествено обяви, че Левски изиграл заптиетата и те не го познали, Калин скокна върху чина си и започна да размахва във въздуха свити юмруци. Крещеше щастливо така, както се вика, когато любимият ти футболен отбор вкара гол.
В този конкретен случай това се изразяваше в едно истерично „Ааааааааа!" (защото тогава още никой не викаше „Yesssssssss"), съпроводено с ритмично тропане с крака, прегракнал тембър и подскоци. Онемяхме. И Христова онемя. Гледахме с провиснали ченета как Калин преживява победата на Левски и не можехме да го познаем.
За първи път вечно противопоставящият се на всичко хлапак с изпъкналите очи и колекцията от всякакви бели беше напълно искрено щастлив и... себе си.
Левски беше неговият супергерой. До края на годината рисуваше в тетрадката си лицето му. Във втори и трети клас собственоръчно го превърна в нещо като герой на комикси, които сам си измисляше. Не бяха впечатляващи като рисунки, но определно бяха направени с въображение. Лично аз съм виждала разработен в тетрадката му сюжет, според който Апостола спасява кораб, с който „лошите" (те вече дори не бяха османски войници) се опитваха да откраднат от България майки с деца.
Левски застигаше кораба със собственоръчно направен сал и чрез поредица от магични геройства успяваше да поеме управлението над машината и да я върне невредима с все пътниците на... поморийското пристанище (Калин имаше някакви роднини в Поморие, може би затова беше избрал супергероят Левски да акостира точно там).
Вътрешният свят на моя съученик явно се нуждаеше от лидери или, както би казала съвременната психология, модели на подражание, и Левски логично беше започнал да играе точно тази роля.
За Калин в онези години това беше Зоро, Супермен, Спайдърмен и всички други детски, всемогъщи герои, взети заедно. С една съществена и много красива разлика - Васил Левски все пак беше реално съществувала личност. И в центъра на София имаше цял негов паметник, както и конкретна дата, на която всички го почитат. Това, повярвайте ми, е огромно предимство, когато става дума за супергерои. Защото неоспоримо доказва, че те могат да са истински.
С Калин след седми клас загубихме всякаква връзка. Въпреки своя Левски, той не стана кой знае колко по-мил на учителите ни, защото буйната му момчешка природа хич не се връзваше с едновремешната идея за педагогически методи за управление и възпитание на хора. Нарочен си беше за черна овца и това си е - дори Левски не успя да го спаси от определението „лош ученик", което като въже от бесило висеше на врата му.
Сега си давам сметка колко безвъзвратно загубени възможности за истински контакт с аутсайдера Калин са имали учителите ни. И си обяснявам защо въпросната госпожа Христова беше единствената с авторитет пред него, чиито насърчения той безапелационно следваше. Може би дори без да осъзнава, тя му беше създала свят. И в този свят той движеше своя супергерой в поредните му приключения, възхищавайки му се.
Така героите извършват своите най-големи геройства - лично, конкретно и неповторимо правят някого по-добър човек. Надявам се... не, убедена съм, че и с Калин е станало така.
Тази история е първото, за което си мисля и до днес, когато се говори за Левски. После се сещам и за други неща - образа му върху розовата хартия на корицата на някогашните ни ученически тетрадки, къщата му в Карлово, скривалището му в Дряновския манастир, фотокопието на личното му тефтерче, което имаме и у дома, Вазовите разкази, лицето му, нарисувано в гигантски размер върху скалите...
Моят Левски е реален и много личен образ. Сигурно така е и с всеки българин. Затова и точно днес е добре да си го спомним.
Не толкова с гръмко рецитиране на думите му и с популистко размахване на идеите му, колкото с вглеждане в себе и. Там някъде, където всеки от нас го носи по много личен, само негов си начин. Във време, в което сме се разделили до степен на неописуема омраза, това е, което ни обединява.
