Един от аксиоматичните принципи на обществения маркетинг гласи: „Няма значение какво казвате за мен, стига да пишете името ми правилно." Ето защо в началото на този текст сме изправени пред дилемата да изписваме името на обекта му грешно или изобщо да не го споменаваме.
Странен избор, но някакво абстрактното усещане ни подсказва, че това е начинът хем да не мълчим по темата, хем да намалим щетите, пък било то и незначително на общия фон.
Уви, доста пиксели и мастило вече се изхабиха за лево-десния филолог-атлет и либерал-националист, който е за европейски ценности и Народна република. Дядо му е страдал от комунистите, но майка му жали за Татовото време, а той вдига сто от лежанка навръх Великден и превръща тази блудкава безвкусица в тържествено обръщение към обществото.
Голям късмет вадим, да знаете, че не може да пее, че кой знае тогава с какво щеше да ни поздравява празнично. В похода си към властта въпросната персона обаче е заложила на традиционните ценности на малоумната мъжественост и затова културата не й е приоритет; предпочита да раздава кебапчета с найлонова торба на главата, да говори за терапевтичния ефект от месенето на хляб и да дарява сладолед на циганчетата в компанията на любимите му ММА-ци.
Има нещо изкушаващо в мърлявината на подобно безцензурно народняшко съвокупление, затова явно не могат да му устоят нито бабите от Забърдо, нито „рейтинговите" телевизионни водещи.
За традиционните политически шафрантии и коалиционни одалиски пък е въпрос на дълг да участват в тази оргия със здравия разум и добрия стил. Но както добре е известно - срамните болести могат да поразят всекиго и по всяко време; в това се крие тяхната висша демократичност.
Последното изречение не е случайно. Лидерът и формацията му са най-новата ни венерическа болест. Не я ясно как точно си я лепнахме, но това е резултатът от политическия ни промискуитет в последно време и липсата на елементарни предпазващи средства в сферата на моралната нечистоплътност.
Сега вече е късно да се чудим защо пловдивският обрив е толкова упорит и нахален; такава е природата на обществените хламидии. Те се разпространяват в среда, която ги допуска и се борят за съществуването си въпреки срамния произход. И колкото и да не искаме да говорим за това, темата сама напомня за себе си с активността си.
Големият здравен проблем за нас не е във върлуването на споменатите хламидии. Тях винаги ги е имало и ще продължава да ги има. Драмата е в общото ни усещане за хигиена. Ние само цъкаме с език и снизходително наблюдаваме разпространението на поредната зараза, от която и сега ни е срам, но по-лошото - ще порази необратимо организма ни.
Мълчанието не добра здравна стратегия срещу мърлявщината, а иронията спира да е ефективна на много ранен етап. Необходими са силни антибиотици, при това прилагани системно.
Истинското поражение обаче настъпва, когато се окаже, че антибиотиците вече са купени от самата срамна болест и вместо да я ограничават, само насърчително аплодират разпространението. В такъв случай единственото, на което ни остава да се надяваме, е собственият ни имунитет; за превенция очевидно вече е късно.
А на заразените държим да напомним, че болестите идват и си отиват, но срамът остава.
