Защо Симеон е наречен "Велики"? Какво прави неговата личност така значима за българската история, освен армейските подвизи? Какво всъщност стои зад мита "Симеон І Велики"?
Досега в поредица от статии беше разяснено защо онази история с "трите морета" е меко казано пресилена, какво наследство оставя Симеон на своите наследници и как на практика военните му кампании изтощават държавата неимоверно, а накрая беше разгледан и митът за така желаната българска принадлежност на Цариград.
След като митовете бяха съблечени и разобличени с необходимите доказателства (колкото и този рационален подход да не отговаря на великобългарските шовинистични емоции), е време да стане ясно какво прави Симеон наистина велик български владетел. С други думи - какво го прави истински значим?
Преди да бъдат изяснени тези въпроси, би било добре да се има предвид, че прозвището "Велики" е дадено на Симеон не през Възраждането, а чак след Освобождението, и то вероятно вследствие на натрупване на идеята, че това е най-великият български владетел. Паисий Хилендарски го нарича "Лабас" - Светлият, а възрожденският историк Спиридон Палаузов пръв нарича управлението на Симеон "Златен век на българската култура".
Наследството на Симеоновите деди
Цар Симеон принадлежи към т.нар. Крумова династия, която управлява държавата от началото на 9-ти век. Тъкмо кан Крум залага началото на съвсем последователното и целенасочено привличане на славянските племена в пределите на българската държава. Този процес преминава през няколко етапа, като на практика създава предпоставките за създаването на специфична българска идентичност, която трябва да има три основни спойващи фактора: един език, една религия и общ законов ред.
Постепенно славяни и българи започват да се подчиняват на общи закони, тъй като славянската автономия (т.е. наличие на собствени закони) е премахната чрез няколко административни реформи през първата половина на 9-ти век.
През 60-те години започва процесът на постепенна и бавна, но сравнително устойчива християнизация на българското население, който процес на практика премахва религиозните различия между славяни и българи (Нали сме наясно защо е нелепо да ги наричаме прабългари?).
Така остава третият фактор - общият език. Общият език е условие за създаване на собствена култура. Също така възможността в църквите да се проповядва на собствен език гарантира известна самостоятелност и независимост от Константинополската патриаршия, която изпраща свои кадри да проповядват в българските територии. Именно културата пък създава възможност да се формира специфична идентичност, с която славяните да се припознават.
Църковно-славянският език - езикът на Симеоновата държава
През 893 г. първородният син на княз Борис, Владимир, е свален от престола, вероятно защото старателно се е опитвал да върне ролята на езичеството в българската държава. Според изворите Борис свиква народен събор, на който се взимат три особено важни решения:
1. Столицата се мести от Плиска в Преслав;
2. За български княз е посочен третият син на Борис - 27-годишният Симеон;
3. Църковно-славянският език е обявен за официален език.
С първото решение за преместване на столицата се дава ясен сигнал за късане с езическото минало, когато Плиска е столица. Преслав, намиращ се наблизо, е избран, за да може да се утвърди като християнския център на именно християнска България.
С второто решение българската държава "дава ясен сигнал на чуждестранните си партньори", както биха казали днес политиците или журналистите. За владетел е избран Симеон, който учи в Магнаурската школа - университет, създаден от Константинополската патриаршия, помещаващ се в изключителна близост до нея и подготвящ бъдещи високопоставени църковни и дипломатически кадри, които да служат изключително на православната идея, че водещ християните в този свят е именно константинополския император.
Третото решение оказва най-трайни последствия върху историческото развитие не само на България и народите, които влизат в нейните предели, но и на славянството по света. Защото да се обяви един език за официален през Средните векове, означава най-вече владетелската канцелария да издава всички управленски документи на този език.
Тъкмо тук Симеон прави големия пробив в исторически план, не без помощта на баща си. Защото тъкмо княз Борис кани учениците на равноапостолните братя св. Кирил и св. Методи в България, като им предоставя това, което днес може да се нарече "отлични условия за работа".
Симеон продължава делото на баща си и така Наум Преславски и Климент Охридски създават съответно Преславската и Охридската граматически школи. Само от Охридската школа за 7 години излизат обучени на славянски книжовен език около 3500 души.
Културният износ
След като държавата вече притежава всичко необходимо да започне да действа като независима от Византия, Симеон поставя на книжовните школи важна цел - да преведат всички необходими богослужебни книги, всички необходими законови сборници и най-важното - насърчава неимоверно създаването на автентична литература на църковно-славянски език.
Започват да се появяват български авторски произведения от автори като Константин Преславски, Йоан Екзарх, Наум Преславски и Черноризец Храбър, за когото се твърди, че е самият владетел. В Охрид пък Климент не спира да превежда и сам да пише църковни химни, жития на светци и похвални слова.
Цялата тази литература има две отличителни черти - разбираема е за всички славяни и в същото време голяма част от нея носи новосъздадената българска идентичност. И разбираемо тази българска по съществото си литуратура е всъщност идеалното пропагандно средство за епохата. При липса на т.нар. "средства за масова информация" единствено религиозната литература е онази "медия", т.е. онзи посредник между владетеля и негговите поданици, а и между българския владетел и поданиците на други държави.
Това създава предпоставки нововъзникващите славянски държави да започнат да търсят своите културни образци именно у Българското княжество. Така се стига до превръщането на България в истински славянски културен център.
Новият Йерусалим
Основна задача на Симеон е създаването на устойчива идея за българска иденнтичност. След като през всичките 90 години преди той да се възкачи на престола неговите деди водят политика на преодоляване на различията между българи и славяни, той е първият владетел, който работи за създаването на идеята за уникалността на българския народ. Неслучайно в един момент Симеон неофициално обявява Преслав за "Нов Йерусалим", с което намеква нещо особено важно - Черноризецът ясно заявява претенцията българите да бъдат новият богоизбран народ.
Така се прибавя и последният елемент от създаването на национална идентичност - перспективата за общо бъдеще.
До 913 г., когато Симеон започва да се фиксира необосновано върху завлядяването на Константинопол, той всъщност гради съвсем целенасочено едно българско царство със славянска култура и християнска религия. Така той съчетава три основни елемента на всяка власт - властовата концепция, развита в и почиваща върху традицията (българският елемент); културата на общ език (която трябва и успява устойчиво да привлича най-многобройния народ в Европа по това време); обща религия, предлагаща спасение, но и разчитащата единоначалието на властта, както на небето, така и на земята.
До 913 г. са всички сериозни постижения на старобългарската култура, която има множество измерения в литературата, но и в архитектурата, в изящните изкуства, а и специално в керамиката.
Основно мерило за цивилизационното развитие на едно общество е състоянието на керамиката, която то произвежда. Колкото по-сложна и изящна е, толкова по-развито е това общество. В този смисъл дори само примерът на керамичната икона на св. Теодор Стратилат, намерена при разкопки край Преслав, е достатъчен пример за изключителния напредък, който постига българската култура само за две десетилетия. Именно първите две десетилетия са на практика този период, който Спиридон Палаузов нарича "Златен век за българската култура".
В резултат на целенасочената политика на Симеон българската идентичност е толкова здрава, че на нея се позовават братята Асен и Петър, които макар да са най-вероятно кумани по произход, успяват да възстановят Българската средновековна държава след близо 200 години византийска власт.
Тази идея е толкова устойчива, че дори Паисий се позовава на нея в своята "История славяноболгарская".
Сега остава надеждата, че Симеон ще бъде повече помнен с това, а не с глупостите за трите морета, славните армейски победи (защото нищо не остава от тях като наследство), нито с обсесивно-компулсивното си желание да завладее Константинопол.
