През изминалите няколко дни, когато интернетът ми флуктуираше по качество в неземни пропорции и не можех да отворя горе-долу нито един сайт нормално, се замислих сериозно над набора страници в мрежата, които посещавам дневно.
В извадката фигурират доста от т.нар. "социални мрежи", което ме шашна, тъй като не съм типаж, толериращ безразборното митарстване. Губене на време е, а моето и без това е лимитирано. Запитах се как започна всичко и въобще нужни ли са такива дози "мрежуване" всеки ден.
В далечната 1997-а, когато "Торн" на Натали Имбруля беше "моята песен", а домашното ми се състоеше предимно от това да нарисувам ято гълъби или да реша две задачи, едната от които със звездичка заради повишена трудност, моя милост се сдоби с компютър. За първи път.
Когато се появи Интернет
Интернет нямаше. Месеци по-късно, около пускането на "Мумията" на голям екран, достъпът до интернет влетя в моя свят със същия плам, с който Брендън Фрейзър зае място в сърцето ми. Не помня твърде добре за какво го ползвах тогава, май основно да разглеждам картинки и цветни момичешки работи. И снимки на Брендън Фрейзър.
Около половин година по-късно си регистрирах поща и бях доста доволна от себе си. Пишех си с двама приятели, с които си и говорех по цял ден, та не беше особено революционно, но чувството, че имаме допълнителен канал за свръзка беше успокояващо.
После взехме да ползваме ICQ или Yahоo Messenger. Ясно помня първия момент, когато открих форум. Беше по повод някакъв филм и се натъкнах на дискусия, която се водеше разпалено и ми ангажира вниманието за около седмица - преди най-накрая да реша и аз да се изкажа. Там имаше толкова много хора, които се вълнуваха точно от това, от което и аз, и които излагаха непристойно много гледни точки, аргументираха се както могат и генерираха приятна дискусия. Уау! Една нова вселена.
Форумите по интереси са голяма работа, или поне навремето бяха за мен. Поне тези, които се отнасяха до музика и кино, защото това ме вълнуваше истински и в дози, нетипични за връстниците ми. Не се зарибих по мрежата, но ползвах редовно един филмов форум за новини и за развиване на собствените ми ораторски качества.
Завързах дистанционни приятелства, четири от които поддържам и до ден днешен и които съм убедена, че нямаше да съществуват, ако не беше ...киното. Добре де, форумите също.
Обаче днес форумите вече не са това, което бяха
Това, което в днешно време не ме радва при форумите обаче е, че в голяма степен се наблюдава израждане. Докато преди важното беше да се споделят мисли и информация, то в момента актуално е да изливаш фрустрациите си в получленоразделна форма и да си търсиш отдушник на негативните емоции. Не по всички форуми е така, но една голяма част мутираха в неприветливи уебобщества, чието основно занятие е разтоварването от ... отрицателни емоции.
Подминах всякакви чатове, Yahoo групи, че даже и MySpace. MySpace така и не съумя да зариби достатъчно българи или поне не и в степен като на Запад. Аз извличах частично удоволствие от това воайорски да разглеждам чужди профили, но в крайна сметка не си направих собствен. Липсваше ми вътрешния стимул да се себепромотирам из мрежата...разбира се, всичко това трая до Фейсбук.
За него знаех доста преди да се регистрирам, но упорствах в несътворяването на профил там. Не виждах особен смисъл и ми беше едно такова некомфортно и чудновато. Но пък втори курс, когато около половината от колегите масово си направиха и аз се подведох по стадния принцип.
Ползвам го интензивно до ден днешен, твърде удобен е и изпълнява твърде много функции. Намираш бивши съученици, с които не си се чувал от години. Уплътняваш време, докато се занимаваш с някоя инфантилна апликация. Тровиш си живота, като дебнеш профила на бившето си гадже. Тровиш си го двойно повече като разглеждаш този на сегашното си и си задаваш нездрави въпроси от рода на "Ама той защо все пак пише на тази Виктория толкова често по статусите?"
Радваш се на снимките, която приятелка е качила от семейната ваканция на море, а друга е споделила свои собствени бебешки снимки. Питаш се защо толкова познати ползват домашните си любимци за профилни снимки. С една дума - клюкариш.
Удоволствието да се почувстваш избран
Заради многото ми приятели от САЩ си направих и Туитър. Той е за хора, които са лаконични, изживяват се, че имат чувство за хумор и ги мързи да ползват повечето функции на Фейсбук. Освен тази на статусите, защото туитванията на практика са си Фейсбук статуси.
Както и за тези, които изпитват някаква вътрешна удовлетвореност да "следят" Туитъра на някоя знаменитост, да наблюдават как Том Ханкс се мъдри сред списъка с познатите им, както и чат-пат да коментират по туитването на някоя звезда с тайната надежда, че тя ще вземе да им туитне обратно.
И тогава! О, незаменимо удоволствие да се почувстваш избран! Мен лично ме гложди съмнението, че самите известни личности твърде рядко си потребяват акаунта, а по-скоро хора от екипа им се грижат за цялия им интернет имидж и си комуникират с феновете. Но това няма дълбоко значение.
Какво още имам, дето ми губи времето ежедневно? Хм, едно такова чудновато дето се вика Tumblr. То е за романтичните натури, които предпочитат да се себеизразяват в картини и тук-там някой рандъм цитат на мъдра личност.
Tumblr е нещо като онлайн тетрадката ми с колажи, която понякога отразява възприятията ми за изкуство, друг път -безразборни настроения, а често е просто набор от моментни хрумвания. То е за хората на недоиказаното, на метафорите и на символите. Също и на тийнейджърки, които постват безразборно количество снимки на луксозно-кичозни неща и на Джъстин Бийбър. И на Робърт Патинсън.
Често Tumblr е онзи аспект от вашата личност, който по-скоро къткате от познатите и приятелите си, защото нямате ясна представа как точно ще реагират като открият, че някоя картинка доволно ви вълнува дотолкова, че да я постнете еди къде си в мрежата.
Имам и блог в Блогър, той пък ми дава комфорта за дневник. Също подхранва писателската ми натура с дисциплина - колкото и да ме мързи, знам, че би трябвало да драсна нещо там през деня, защото имам дълг към читателите си! Блогът е онзи атрибут, който често се изкушавам да ползвам, за да (частично) манипулирам една част от приятелите си да вярват в пресилени версии на истината.
Ползвам го, за да уведомявам и няколко души, с които не се чувам редовно точно какво правя, без да имам нужда да им пускам имейл редовно. Навремето ми се искаше да го превърна в блог по интереси, информативен или нещо от рода. Не се получи, защото, изглежда, бях достатъчно жадна за внимание и прекалено наблюдателна да установя, че читатели се набират по-скоро с драма и силен субективизъм, а не с безпристрастно инфо. Кого заблужавам - суетна съм и в това се корени проблемът.
За всеки случай
Заради дребен брой познати ползвам и нещо, което се зове LinkedIn. То е стриктно професионално, доста сивкаво голо и не става много-много за уплътняване на времето. Не ме влече, но подозирам, че се дължи на лимитирания ми бизнес-профил и подобно съзнание.
Ама си поддържам профила и там. За всеки случай. Само че не го обслужвам ежедневно, даже не е и ежеседмично. Малко ми е като онези красиви визитки, които си направих, но не раздавам почти на никого, защото не се чувствам достатъчно адекватна за тях.
За последно се вързах и към Гугъл Плюс, разбира се. Той ми изглежда най-стабилно готин, но имам точно нулева мотивация да седна да го разучавам или да се вдявам твърде много на готиността му. Приятен е, убедена съм, че до няколко години подемът му ще изравни позицията му с тази на Фейсбук, все пак той е новото хлапе в тайфата и буди добър интерес. Тузар е и му личи. Пазя си профила там за малко по-натам, за по-добри дни, когато сигурно ще ми замени Фейсбук.
Ах, тази суета
Не мога да съм като дузина приятели, които мрънкат, че социалното мрежуване съсипва комуникацията между хората и осакатява човешкото. Съзнавам, че поражда известно отчуждение, но внася и изключителен динамизъм. Виждам клип в мрежата и искам всичките ми приятели да разберат за съществуването му - поствам го на стената си в Бук-а, вместо да звъня поединично на всеки. Да, не им чувам гласовете, но пък гаранция, че всички те ще са свободни за разговор като им звънна - нулева.
Създаваме си илюзия, че сме, ако не напълно, то поне дозирано осведомени, за състоянието на приятели и познати, плюс, че създаваме свой собствен медиен имидж и образ. Грижим се за него, моделираме го, усъвъшенстваме го. Идеята, че сме (по-скоро профилите ни) "наблюдавани" частично задоволява желанието на хората да са известни поне за минута, да се сдобият с някаква удволетвореност даже. Абе, засищаме си суетата. Когато имаме нет...
