Държавата ни е като националния отбор по футбол. Тези, които живеят добре, достойно и ги бива за нещо, гледат играта от стълбите. И после си ходят в техния си, по-приятен свят. Хората, които преди да се вземат насериозно (ако въобще го направят), са се дали насериозно.
Проблемът не е точно, че сме в калпава държава. А че тук човешките животи толкова си приличат, че могат да се разкажат с тона, с който четеш телефонен указател. И това ужасно ни обединява.
Играта на националите ни беше колкото повод за тъга, че въобще всички ние отдавна сме изтървали времето да бъдем отбор с висока кауза, толкова и за радост - че никой на тоя свят не ти пречи да постигнеш повече, в което и да е дребнаво място да си се родил (най-интригуващата част от мача не беше ли бързото интервю с Бербатов...)
Но докато някои имат възможността и късмета да си шлифоват потенциала за добруване навън, още по-затрогващи са тези, успели да го направят тук. Поне веднъж си виждал такъв тип - имигрант в собствената си страна. Може би и ти си такъв. През последната година ние срещнахме много. Ако телевизията е дъното, значи сме ги намирали на върха. Иначе се крият много дълбоко.
Докато държавата си почива, отвъд монополи и блудкави авторитети този чешит с кеф разработва собствен анти попкултурен сайт; или бар, в който не е нужно да се напиваш, за да ти е приятно; измисля нови приказки с децата; и истински детски лагери с живи игри; обитава храм за ценителска музика; подготвя сетлиста си за фест в Холандия; прави саундтрака към филм, който отива в Кан; снима втория си дългометражен филм, спечелил достатъчно с първия; преподава бийтбокс; как се приготвя хубаво кафе; рециклира в симпатично изкуство; излиза на бутафорната брандирана мода с истински секси винтидж; учи се как да е по-вдъхновяващ учител.
Продава се за колкото струва - без да настоява да бъде разбран. Насърчава го идеята, че трябва да се живее с вкус. Той е извън горчивото тюхкане: "Ама защо Николета Лозанова е звезда?". През това време се е запалил по някоя мистична гватемалска група.
Този човек е пропътувал някаква част от света на стоп. Или на колело. Другата може да я пропътува както си иска. Докато е тук, на тоя човек му е чисто и светло наоколо. Като класически емигрант, избягал от мизерията, той си е разкрасил битието, освободен от клишето "няма да се помръдна, докато държавата не го направи..."
Отнася се с толкова прочувственост към работата и близките си, че него няма как да го хванеш да зяпа в календара с почивните дни или пък отчаяно да добавя нови приятели във Facebook. Използва социалните мрежи само делово. Не цитира Шекспир, Оскар Уайлд, Екзюпери или Маркес - само някого, от когото се поучил пряко.
Не се оплаква, не хвърля вината за несполуките си на други и не прави компромис с емоционалния си комфорт за слава. Той знае, че има свободата да е щастлив по най-алтернативния начин. Тези хора обаче не принадлежат на тази страна - а на собственото си кътче, което погледнато отстрани е по-скоро фикция.
Но докато повечето утре следобед ще следят с досада кога ще стане пет-шест, те ще искат да спрат времето на поредния си красив момент, пропускайки безкрайната сива зона на ежедневието. Ако бяхме изпитали най-важното колективно чувство - срам от соца - щеше да е пълно с такива моменти. Но все още мрънкаме за система, която да даде на всички по-равно и маскираме мързела си за лично щастие зад претенцията, че това да се чувстваме по-добре, зависи от някакви по-добри държавнически доктрини...
Забелязвали ли сте, че е неучтиво да се обявиш за доволен от живота, за да не засегнеш по-малко удовлетворените (изчерпва се с отговора "Долу-горе" на въпроса "Как си?"). И че ако някой ти излезе с фразата "чувствам се окрилен", ще си помислиш, че е напушен, а не че току-що е направил супер оригинално лого за важен (и щедър) клиент - или, че се е влюбил до живот.
По-лесно е да сме съпричастни с лошото положение на другия, понеже хубавото ни притиска, че и ние трябва да се размърдаме. Вместо просто да ни вдъхнови.
Въобще не е драма, че нямаме обща кауза или пък, че ни липсват "водачи" и "личности". Съвременният герой рядко вече ще го дават по телевизора или ще му пишат името във вестника. Затова се огледай да не би да е вкъщи.
