Сутрин е. Денят е слънчев. Сядам в колата, отварям прозорците и тръгвам на работа. След 10 минути съм във задръстването. Става жега, затварям прозорците и пускам климатика. По радиото говорят някакви глупости за ремонти по пътя и задръствания и решавам да си пусна някой диск.
Докато ровя, гледам да не ударя този пред мен. А, май намерих някакви фолк изпълнения - ОК, пускам ги и отначало попадам на някакви гнусни кючеци, но след това почват "Белите манастири". Усилвам докрай и почвам да пея - (всеки си е вдигнал прозорците около мен и не се интересува какво става наоколо).
След това идва "Драгиева чешма", но някъде по средата ми секва желанието за пеене, защото усещам, че плача с пълна сила. Не е хубаво да ходиш на работа със зачервени очи и пускам нещо друго да дрънчи.
Докато машинално превключвам в трафика, пред очите ми за пореден път преминава животът ми - къщата в София, баба ми и дядо ми на село - така и не можах да им кажа колко ги обичам, докато бяха живи,ученическата ми любов, която май още не мога да забравя - а, опа, задръстването свърши и вече може да карам с нормална скорост.
Вдигам до 100 и продължавам да си мисля за Витоша, че децата ми са вече големи и довечера като се върна в къщи единственото същество, което ме чака предано на вратата, е котката, защото жена ми работи втора смяна, едното ми дете живее на 200 км от мен, а другото е някъде по пътя с ТИР-а.
Айде дойде време за поредната тапа - скоростта пада пак на 5- 10 км в час - да ти пикам на магистралата. Довечера ме чака същото, ама в обратен ред на същите места. Както си мечтая за синьото небе от детските ми години, чувам в далечината сирена на линейка. Някой има нужда - пускам мигач и се премествам с колите от моето платно на една страна, а другото платно се преместват наобратно и в средата се отваря платно, колкото да мине линейката.
Неколцина тарикати се опитват да минат, но колите бързо затварят пролуката и мераците секват. Пак се сещам за дядо ми - беше болен от рак и когато почина, до селото беше към 3 часа с кола - плаках през цялото време, но той си беше все така мъртъв.
Гърлото пак ми се свива- крайно време е да спра с тези глупости. Стигам на работното си място - улица Бар - Сен Лоран в Монреал. Трябва да бъда усмихнат и учтив - хората не са длъжни да ми търпят глупостите, сам съм си избрал този живот.
Искрено завиждах на моите познати, които не си спомняха за България и си живееха безгрижен живот - за разлика от мен. Всъщност исках да кажа нещо, но не това.
Хора, недейте да търпите повече живота, който ви го налагат хора, на които не им пука за вас. Болните и закостенели мозъци от БСП, партията, чието име е подигравка със свободна България? ДПС - движение за права - на кого? - и свободи - на кого? Нали всички сме уж равни, няма мръсни емигранти. Ами изглеждащият напълно нормален Волен фон Атакен?
Изберете нови хора и не слушайте глупавите коментари, че нямали опит - като че ли на сегашните депутати им пише в свидетелстото за раждане депутат и те още от първия си ден са били с опит.
Хубаво е да набедиш Бойко Борисов за всичко (аз също не съм му фен), но нещата са много по-отдавна грешни. Не той даваше на жена ми 115 лева заплата през 2002 г. (сега изкарва 52 000 долара годишно като сестра).
Пък ако сте силни и наритате сегашните нещастници, може пък една част от тези като мен, които тайничко си поплакват за България, да се върнат някой ден и да помогнат с нещо и те.
Все пак ние сме хора, които уставно си плащат данъците и спазват законите и в България по навик ще продължим по същия начин. Да не говорим за натрупания опит и няколкото езика.
*Заглавието е на Webcafe.bg Оригиналното е: "Отговорът на един емигрант на "Протестът на една мръсна туркиня".
