Попаднах на поредната класация, нареждаща скандинавските страни отново на челните места в няма-значение-какво-си. Както обикновено, те са сред първите в почти всички такива класации - като започнем от стандарт на живот, ниво на осигуренoст и сигурност в бъдещето, та даже и в повечето спортове пак са там, на първите места.
Тази класация ме накара да мрънкам.
Тогава се замислих и за едни други класации, които видях - за нивото на разводи, за процента хора, получаващи (платена) почивка от работа поради неудоволетвореност - и познайте какво: на челните места пак бяха скандинавците. Странно, нали?
Замислих се - обикновенно неприятен за мен процес, все пак изисква определено натоварване, а аз като типичен балканец обичам да го карам малко по-спокойно. Но може би ми стана интересно - все пак бях живял в скандинавските страни, бях от тези, по-осигурените и по-усмихнати хора (пак според класациите).
И си припомних как беше там.
Събуждах се рано сутрин, недоволен от поредното постригване на тревата (за втори път тази седмица), мрънкащ от ранобудния пощальон, който успяваше да ме изпревари всеки път, независимо колко рано ставах.
Пак мрънках, докато карах колело към центъра и си правех сметките колко хубаво би било да пътувам с кола (е, имах, но с колело се стига бързо и най-вече природосъобразно - познайте отново дали това го има в класациите). Стигах навреме за кафе, малко разговори с колеги, планове за почивка в Тайланд и после работа, а след нея отново на колелото и обратно в къщи, където все щях да намеря нещо, за което да мрънкам.
Сега, поглеждайки назад, май разбирам мрънкането си - до такава степен всичко около мен бе уредено, че като нормален човек започвах да мрънкам. Липсата на задръствания, превеждането на парите за всички на една и съща дата, пазаруването в събота достатъчно за цяла седмица и точността на градския транспорт (понякога ме домързяваше да използвам колелото) започваха да ме дразнят до такава степен, че мрънках.
Ето от къде идвали и тези първи места във въпросната класация - явно не само аз мрънкам, а и на хората от тези страни им идва да мрънкат по един техен си специфичен начин - един от тези познати под името „развод ми дай" или „смени местоработата си на 50 години".
Тук в нашата си държава затиснат от проблемите, от среднощния скандал на съседите (така и не се развеждаха) и музиката до зори, от сивият облак на автобуса, подминаващ спирката, пълна с хора (вторият пореден подминаващ автобус), пушещият до мен кисел индивид, искащ ми огънче, та даже и до колегите в работата, затиснати от поредното забавено плащане на мизерните заплати и планове за почивка на вилата, не ми остава време да мрънкам. Няма как да мрънкам - толкова много са нещата, че просто няма как и откъде да започна.
Тръгвам си от работа и се чудя кога ще успея да стигна - пак има задръстване, пак ще закъснея, а и трябва да купя нещо за вечеря, хладилникът е празен, а и онова писмо което толкова много чакам, така и не пристига - най-вероятно някой от съседите го е взел да го разгледа или пък се е загубило, все пак се случва.
За какво да мрънкам, просто няма време, а и в един прекрасен момент разбираш, че и да мрънкаш - няма смисъл. Всеки мрънка по неговият си начин - те скандинавците мрънкат (протестират) с развод или платена почивка, а ние тук си мрънкаме вечер пред телевизора или с приятели на по бира.
Кое е по-доброто мрънкане ли? Честно казано, не знам, но хората сме така устроени - да мрънкаме. Само поводите и начините са различни.
Това ме кара да мрънкам.
