Снощи, докато пътувах в колата по пробляскващия заледен път, чух една история по радиото, която ме вдъхнови да напиша това.
Историята разказва за една госпожа Евгения, която поздравиха с песен, защото беше направила нещо, което според водещите в днешни дни се случваше все по-рядко. Открила портфейл с пари и документи, които след това върнала на собственика им. (Ех, как искам да ви вляза в главиците, за да видя какво си мислите: "И аз бих направил/а същото? Или пък: "Тази Евгения ли е, ква ли - луда ли е - все пак е Коледа?")
Е, която и да си ти, г-жо Евгения, следващото посвещавам на теб.
Замислих се защо ли си го направила? Защо, г-жо Евгения? Нима не е нещо нормално, нима не е нещо, което трябва да направи всеки?! И да ... и не!
Защо ли? ... Ами да! 21 декември! Краят на света! Това е денят, в който госпожа Евгения е решила да върне това, което е намерила, защото не е нейно.
Страхът е нещото, което ни движи. Страхът, че си допуснал грешка, когато е трябало да вземеш правилното решение. Страх от това, че е можело да си добър, когато си бил лош. И най-сетне страхът, който те кара да мислиш, че може би ще бъдеш спасен, ако си правил повече добрини. Това го можем най- добре. Да изтрезняваме мигновено от собственото си опиянение - живот, когато сме изправени пред пропастта на живота.
Двадесет и първи декември - за "този" ден говоря. За този ден, който е написан някъде от някого като "последен". За същия, който ни кара да вършим повече добрини, да гледаме хората с повече разбиращи очи, в който спираме да съдим останалите, а и себе си, защото осъзнаваме, че някой друг е нашият съдник. Вече сме съзряли сянката му.
Да, същият ден, в който сме по-смели откогато и да било, и можем да казваме това, което сме искали да кажем винаги.
Може би ни накара да осъзнаем неосъзнатото, да живеем с пълни сили и... като за последно.
Да вършим добрини, да живеем в мир със себе си и с хората около нас.
Да прегръщаме и да обичаме, така че да няма повече накъде.
Да докоснем безкрая с мечтите си, без да се обременяваме с предишните надежди.
Да изхвърлим страха, да го смачкаме и да погледнем смело живота.
Може би точно това са искали да направят онези, които са знаели, че ще направят "нещо", и същите, които са прозряли как се задвижва мотора на живота. Че трябва да има повече такива "последни дни", за да се отворим за себе си и за хората, които обичаме, които ни заобикалят, за тези, които са писали с камък върху камъка и за тези, които ще пренесат написаното в Космоса.
Не станахме ли поне за ден повече човеци отпреди...
Затова, мили мои, направете това, което трябва да направите, потърсете го в себе си - то чака да бъде открито! Усмихвайте се повече, забавлявайте се повече, целувайте повече, обичайте повече, отворете се към света - защото е готов да ни приеме. Бъдете поне за ден госпожа Евгения.
