Детството ми беше безмерно щастливо. Имах голямо семейство, което ме обграждаше с любов и внимание, защото бях най-малката и растях сред момчета. Те правеха пакостите, аз бях чистата и прилежната. Грижите за мен идваха от много посоки, но както обикновено се случва, бабите поемат най-големите.
Имах си две чудни баби. Едната градска, която плетеше дантели и бродираше буквите ми върху чаршафите, а другата селска, която пристигаше в началото на декември с нает камион. Просто нямаше друго превозно средство, което да побере всичко, което тя беше произвела. Още нямам обяснение как успяваше да го направи.
Оттогава, в съзнанието ми, селото е свързано с много работа и голямо изобилие. С педантично чистата къща на нашата баба, в която сега живее моят брат - и той избрал свободата. Споменът за онези времена е такъв - топъл и мек, ужасно вкусен и безметежен.
Два живота - един в града и друг на село
Години по-късно, животът ми се случва по подобен начин. Някак всичко е друго, но вкусът е същият, а спокойствието от детството ме навестява все по-често. Случи се така, че точно преди три години бях поканена да празнувам рождения си ден в едно село в подножието на Родопите.
Беше голяма авантюра, която, в много голяма степен, преобърна съдбата ми, преподреди ценностите ми... и всички клишета, които могат да се изрекат нататък. Започнах да живея два живота - един в града, който ми беше омръзнал до крайност, и един в селото, който беше нов, неочакван и предизвикателен.
Макар отстрани да изглежда шизофренно, преумората от всички отговорности, които бях носила, ме надви и аз се оставих на удоволствието да живея така. Дадох време на себе си, на новите неща, които трябваше да науча, на любовта си. Бях като дете, което започва да открива света, да се бори с трудности, които не очаква че ще премине, да се наслаждава на всичко, което прави с ръцете си.
Градът не се дава лесно
Признавам, че градът не се даде лесно, все още, ме дърпа, понякога абсолютно неочавано, по-скоро по инерция, отколкото заради смислени неща. Винаги, когато имам нужда да се върна, го правя с удоволствие, а 70-те минути по магистралата ме наместват от единия към другия бряг.
Някои занимания, с които бях свикнала, постепенно си отидоха.
Едно от тях е всекидневното занимание с йога или медитация. Аз не съм от жените, които се спасяват от стреса с бесен спорт, имам нужда от по-умозрителни дейности.
В особено тежки периоди, когато съм вървяла срещу природата, ми се е случвало и да прегръщам дървета. Веднъж, на Витоша едно детенце, ме видя, обвила ръце около гигантски и бор, и каза на баща си: „Татко, виж една умряла леля". Тогава осъзнах, че наистина не съм съвсем жива и привикнах с една програма от йога-практики, направена специално за мен.
Сега се връщам към нея отвреме-навреме, защото достатъчно натоварвам тялото си, така че умът ми да не лети в забранени зони. Постепенно дойде желанието да снимам. Вероятно, защото започнах да изпитвам истински възторг от съвършено обикновени сюжети, които никога преди не бях забелязвала. Беше се освободило някакво голямо място, което запълних така.
Животът на село - ти си слугата
Животът в една къща, оградена от голям двор, в истинско, живо село, пълно с деца, с църква, училище, кръчми и дори няколко минерални басейна, се оказа много интересен. Ритъмът е съвършено различен, защото, когато искаш да имаш истинска градина, която ражда плодове и цветя, трябва изключително дисциплинирано да я следваш.
Първото нещо, на което се научих е, че ти си този, който чака, ти си слугата, ти се починяваш. Ако си добър в това - идват даровете. Най-голямата ми мъка, все още, е да се справям с нетърпението си всичко да се стане веднага.
Успокоява ме само гледката на цветята ми сутрин, огромното удоволствие, че такава красота се случва с моя помощ.
Розова градина
Винаги съм мечтала да имам голяма градина и да отглеждам рози, уча се всеки ден, чета, разпитвам бабите, разнасям корени, прихващам разни видове. Някой ден ще стане съвсем истинска. Един следобед, абсолютно пребита от жега и умора, написах на дъщеря си: „Знаеш ли колко е трудно да имаш такъв живот, колко бачкане е!" А тя ми отговори: „Нали мечтаеше за рози - те ти рози Спасовден". И от време на време, за да ме довърши, ми изпраща снимки на великолепни английски градини с избухнали цветя и шезлонги на райета.
Вторият ми урок беше да свикна да живея просто и да чувам тишината. И той е труден, чувството е като да махаш кожата, с която много дълго си живял. Но след това знаете какво следва - показва се нова, мека и нежна. И разбираш, че може и така. Видях какъв цвят са водните кончета, които прелитат над реката в двора, колко яркозелени са гущерите, все още пищя от водните змии, от полските мишки и не мога да се науча да убивам голите охлюви, които, всъщност, са гадни вредители.
Простата храна
Третият урок изискваше умението да готвя проста храна. Да правя сладко. Да ям плодове от дърветата без да ги мия истерично. Да се справям с едно от големите удоволствия на селския живот - бавното хранене. Тогава асимилираш вкуса на препечени филийки с домашен конфитюр, на качамак с миш-маш, на мусака с патладжани, на салата с истински розови домати и прекрасно вино от местни изби. Привнасянето на „градски" навици като следобеден джин с тоник, мохито с джоджен, който расте под смокините, кекс с жълти сливи от двора, става още по-сладко. Винаги съм обичала да се храня с очи и оценявам, че пространството, зеленината и цветовете, дават шанс за промени. Могат да се съчиняват всякакви формати, да се сменя начина на сервиране - от съвършено просто, на гола дървена маса, до дантелена покривка и порцелан.
Да понасяш дискомфорт
Четвъртят урок беше да овладея умението да понасям дискомфорт. Той идва от преумора, от факта, че не можеш да изоставиш това, което вършиш нито, когато е студено, нито когато е горещо. Че носиш отговорността да не хвърлиш на вятъра това, което вече си направил с много труд.
Когато си на село - прави като селяните
Петият е научен от историята - „Когато си в Рим, прави като римляните". С удоволствие слушам старите хора в селото, особено бабите, които седят на пейките пред къщите привечер, или в църквата, ме питат коя съм. Понякога е невероятно смешно, понякога тъжно, но никога няма фалш, няма притворство.
Не ми се иска да описвам идилия. Сигурна съм, че всичко зависи от перспективата, с която гледаш, от начина по който се чувсташ, което е много лично усещане. Но съм убедена, че имаме нужда от бягства.
Светът е широк, възможностите са много, затова се надявам, че е възможно да проработи моделът за размяна на къщи. С удоволствие бих разменила мястото, което толкова обичам, с място, което някой друг е създавал с любов.
Но това е друг проект. За него ще има продължение.
