Или лошо, или нищо

"Зад всеки успял българин стои друг българин, който казва "Откъде толкова пари, бе, твойта мама".

Спомнихме си този виц покрай странната истерия около Григор Димитров, който изведнъж беше обявен за родоотсъпник и майцепродавец, само защото е отказал да играе за националния отбор по тенис в "решаващ" етап от Купа Дейвис.

"Ето, и тоя забрави откъде е тръгнал! Значи Анди Мъри може да играе, а той - не. Тогава да връща парите!! ДА ВРЪЩА И ГРАЖДАНСТВОТО!!!", беше лайтмотивът на кампанията.

Нито е първият, нито е последният професионален тенисист, който слага приоритет на индивидуалните си турнири пред Купа Дейвис. На обаче Григор не му простиха в собствената му родина, без дори да си направят труда да се вслушат в аргументите му.

Най-лесно е този манталитет да се отдаде на някаква всенародна комплексарщина и провинциализъм. Или на онова дълбоко вкоренено чувство, че "много хубаво не е на хубаво".

Само че митът за великобългарската завист си е точно това - мит, който играе по колективната емоционална струна и лесно възбужда първосигнални страсти.

Факт е, че много българи гледат с отвращение към всяка форма на масово превъзнасяне по "авторитети" и в това няма нищо лошо, докато не се превърне в патология.

Вероятно причината се корени в дресировката от онзи период, в който "героите" бяха разкроени по държавна поръчка, празниците и овациите бяха по задължение, а дори сатиричните вестници бяха "издание на ЦК на БКП".

Тогава артистите се деляха на "заслужили" и не чак толкова заслужили, а домовете бяха "образцови" само ако имат табелка на вратата.

Един от малкото поводи за неприкрита масова радост, неподатлива на вмешателство от страна на Партията, бяха успехите на спортистите. Спортът беше и една от малкото международни сцени, на която Народна Република България можеше да се похвали със "собствени" постижения.

Оттогава датират свръхочакванията към атлетите, чиито победи се възприемат като патриотичен дълг, а загубите - като удар по националното достойнство.

Постиженията на "невъзвращенците" се неглижираха или изобщо не се споменаваха.

В учебниците ви, например, пишеше ли за изобретенията на авиоконструктора Асен Йорданов, който емигрира в САЩ още през 20-те години? Или за създателя на сърдечния монитор Петър Петров, който напуска България през 1944 г.? Или за един от откривателите на противозачатъчните лекарства Карл Джераси?

Когато нарочените тоталитарни идоли рухнаха, поникна неформалният елит на "тарикатите" - ченгетата, братовчедите, мутрите и поп-фолк тъпесите им.

За да се стигне до момента, в който най-известният "успял млад българин" стана оня знаменит син на майка си, а успехът се оказа мръсна дума в масовото съзнание.

Докато на медийната повърхност плува само мръсна пяна, обаче, някак между другото израснаха цели поколения от млади професионалисти - съвсем успешни в своята област, интелигентни, световно конвертируеми и достатъчно самостоятелни, за да не разчитат на държавни помощи.

Направихме си експеримент с кратка "социология", без претенции за представителност, но за сметка на това - съвършено показателна. Въпросът беше следният: кои са българите, които смятате за наистина успешни?

Без изненади, по първите места в списъка веднага се оказаха спортисти: Димитър Бербатов, Веселин Топалов, Йордан Йовчев, Калоян Махлянов-Котоошу, Ивет Лалова и Стилиян Петров ("не просто заради постиженията му като футболист, а заради постиженията му като човек").

След тях се наредиха хората на изкуството като Райна Кабаиванска, Васко Василев, Веско Пантелеев-Ешкенази, Александрина Пендачанска. Българка е и първата жена-концертмайстор на Виенската филхармония - Албена Данаилова.

Кристо, който впрочем подобно на Григор стана жертва на непредизвикана патриотарска ярост, също беше посочен като пример за успял сънародник.

Както и Явор Гърдев, Мариус Куркински, Самуел Финци (който играе в берлинския Deutsches Theater и преди дни беше обявен за актьор на годината в немскоговорящите страни), дори Захари Бахаров, направил пробив с ролята си в Game of Thrones, или Иво Димчев, който печели световните награди за съвременен театър.

В същата група попаднаха основателите на Телерик - Васил Терзиев, Светозар Георгиев, Бойко Яръмов и Христо Косев, чийто бизнес беше оценен на 263 млн. долара преди година; Ивайло Пенчев - създател на Walltopia, най-успешната компания за производство на изкуствени катерачни стени; Светлин Наков - също част от оригиналния Телерик и основател на Софтуерния университет, който предлага безплатно базово обучение за хора, които желаят да се занимават с програмиране.

IT-бизнесът даде и съвсем пресен пример за български успех: Атанас Райков, който наскоро оглави регионалния център на Viber за Централна и Източна Европа.

23-годишната Цветелина Мавродиева, която стана най-новият инженер-дизайнер в отбора на Red Bull във Формула 1, е истински пример за това, че с труд и постоянство успехът е напълно постижим. Подобен е и случаят на модния дизайнер Иван Донев, абсолвент на Академията за висша мода в Рим.

Има цял отбор от успешни български аниматори и кинематографи, за които медиите разбират едва след като филмите им получат световно признание - като Теодор Ушев с Gloria Victoria, Елиза Иванова от екипа на Pixar, сътворил "Отвътре навън", Силвия Радивоева, участвала в създаването на "Замръзналото кралство" на Disney, Веси Казашка, асистент-режисьор на "Артистът" и др.

Пример за успял българин е и Румен Петков, художникът от златната ера на сп. "Дъга", който емигрира в САЩ и създаде някои от най-култовите анимационни филми на Cartoon Network, с които впоследствие порасна цяло поколение български деца.

Кое е общото между всички хора от списъка? Фактът, че са намерили реализация зад граница, докато имената на повечето от тях са почти неизвестни на масовата публика в България. И не само.

Голяма част от тях "връщат" таланта си в България: всяка година Димитър Бербатов раздава награди за десетки талантливи деца; Ивет Лалова създаде школа по лека атлетика в София; на 80 години Райна Кабаиванска не спира да организира майсторски класове в България и дава стипендии за млади оперни певци.

Самият Григор Димитров прави открити уроци за талантливи български деца, когато се прибира в България.

Впрочем, професионалната кариера на бъдещия тенисист No. 1 на България вероятно нямаше да бъде същата без помощта на друг успял българин - Христо Стоичков, който отваря дома си в Барселона за него преди години.

С известна "изненада" установихме, че единственият политик в анкетата се оказа Росен Плевнелиев - и то, не заради "постиженията" му като държавен глава, а заради... създаването на Бизнес парка в София - проект, който той ръководеше като строителен предприемач от самото му начало.

Интересно, никой не се сети да посочи за успешен пример в живота Ирина Бокова, която се е прицелила в поста генерален секретар на ООН, нито Кристалина Георгиева, която формално се явява най-високопоставената българка на политически пост в Европейския съюз, а и всяка година всява смут на Гран плас в Брюксел, преоблечена в народна носия.

По ирония - едно от имена в анкетата за успели българи беше това на говорителя на ЕК - 32-годишната Мина Андреева.

Мит е, че единствените български авторитети са мутрите, оцелели при "естествения отбор" на гангстерските войни, или пък знатните вдовици на останалите.

Мит е, че успелият българин е новобогаташ с диплома от Югозападния университет и с няколко мандата на висш държавен пост.

Мит е, че успелите българи не са патриоти, само защото не живеят в България. Както е и пълна илюзия, че патриотизмът се изразява в това да си татуираш Левски на прасеца, да потрошиш няколко хиляди лева държавна пара за заря на националния празник или да "изчистиш България" за един ден по телевизора.

Песимистичната теория за българския народ е мит.

По-добре "Продължаваме напред", отколкото "След нас и потоп".