Преди 1000 години великите градове Багдад, Дамаск и Кайро са се редували да изпреварват във всяко отношение Западния свят. Тогава ислямът и иновациите са вървели ръка за ръка. Различните арабски халифати са били динамични суперсили - центрове на знание, толерантност и търговия. Сега Арабският свят е в руини.
Докато Азия, Латинска Америка и Африка напредват, Близкият Изток остава назад, удържан от деспотизъм и разтърсван от войни.
Надеждите за промяна се появиха преди три години, когато серия от вълнения премина през региона и доведе до сваляне на четирима диктатори - в Тунис, Египет, Либия и Йемен - и се появиха упорити искания за промяна на други места, най-вече в Сирия. Но плодът на Арабската пролет изгни и се изроди в нова автокрация и войни.
И двете затвърждават мизерията и фанатизма, които сега застрашават целия свят
Защо арабските страни така катастрофално се провалиха в създаването на демокрация, щастие или (извън находищата на петрол) богатство за своето население от 350 млн. души, остава един от най-големите въпроси на сегашната епоха.
Какво прави арабските общества податливи на злодейски режими и фанатици, решени да ги унищожат (заедно с "евентуалните им западни съюзници")? Никой не твърди, че арабите са хора, лишени от талант или страдащи от някаква патологична антипатия към демокрацията. Но за да се пробудят арабите от кошмара си, а светът да се почувства в безопасност, са необходими много и сериозни промени.
Играта на обвинения
Трудностите на арабските страни са изключително широкомащабни. Всъщност Сирия и Ирак надали изобщо могат да бъдат наричани държави в момента.
Преди дни брутална група от джихадисти обяви за несъществуващи границите им, възвестявайки нов ислямски халифат, обхващащ Ирак и Велика Сирия (плюс Израел и Палестина, Ливан, Йордания и части от Турция) с перспективи след време да се заеме с превземането на целия свят.
Лидерите му са си поставили за цел избиването на не-мюсюлманите не само в Близкия Изток, но и на улиците на Ню Йорк, Лондон и Париж.
Египет отново е под контрола на военните. Либия, след насилствената смърт на Муамар Кадафи, е поделена между различни военни групировки. Йемен е обременен от бунтове, вътрешни борби и "Ал Кайда".
Палестина е все още твърде далеч от реална държавност и мир: убийството на трима млади израелци и последвалите репресии създават риска да стартират пореден цикъл на насилие.
Дори страни като Саудитска Арабия и Алжир, чиито режими са предпазени от трусове заради петродоларите и запасите от суровини, разполагат с желязна ръка и апарат за държавна сигурност, но са по-крехки, отколкото изглеждат. Само в Тунис, където започна поривът на арабите към свободата преди три години, има наченки на реална демокрация.
Ислямът, или поне съвременните му "нови интерпретации", са в сърцевината на някои от най-сериозните проблеми на арабите. Твърденията, отстоявани от много от водещите му фигури, че той съчетава духовна и земна власт, без разграничение между религия и държава, ограничават развитието на независими политически институции.
Войнствено малцинство от мюсюлманите се стреми да получи легитимност чрез дори още по-фанатични тълкувания на Корана. Други мюсюлмани, заплашени от насилие от паравоенни групи и гражданска война, търсят убежище в тяхната секта. В Ирак и Сирия много шиити и сунити преди са се женили помежду си; твърде често сега те само се осакатяват взаимно. И това насилствено извращаване на исляма се разпростира до много по-далечни места като северна Нигерия и северната част на Англия.
Но религиозният екстремизъм е само проводник на мизерията, не фундаментална причина за нея
Докато ислямските демокрации другаде (например в Индонезия) се справят чудесно, то в Арабския свят самата структура на държавата е слаба. Твърде малко арабски държави са били независими нации дълго време.
Сянката на разпадащата се Османска империя след Първата световна война е заместена от унижението на британското и френското управление. В голяма част от Арабския свят колониалните сили са продължавали да контролират или влияят на случващото се чак до 60-те години.
Арабските държави още не са успели да изградят институционалните предпоставки за демокрация - взаимните отстъпки на парламентарния дискурс, защитата на малцинствата, еманципацията на жените, свободната преса, независимите съдилища, университети и профсъюзи.
Отсъствието на либерална държава се допълва и от отсъствието на либерална икономика
След като най-сетне е дошла независимостта, доминиращата идеология е била в основната си част централно планиране, често вдъхновено от СССР. Противопоставящи се на свободния пазар и търговията и отстояващи субсидиите и регулациите, арабските правителства на практика са задушили икономиката си.
На много места държавата е дърпала упорито лостовете на икономическата власт - особено когато става дума за петрол. Там, където ограниченията на постколониалния социализъм са премахнати, се е настанил рентиерски, алчен капитализъм на близките до властта олигарси, какъвто цареше в последните години на Хосни Мубарак в Египет.
Там приватизацията е за приятели на властта, почти е липсвал свободен пазар, и досега няма създадени компании на световно равнище, а интелигентните араби, които желаят да преуспеят в бизнеса или науките, се е налагало да заминат за Америка или Европа, за да го постигнат.
Икономическата стагнация е породила неудовлетворение, а монарсите и доживотни президенти са се отбранявали чрез тайна полиция и гангстерски групи.
Църквата се е превърнала в източник на обществени и държавни постове и е едно от малкото места места, където хората са могли да се събират и да слушат речи. Ислямът се е радикализирал и разгневените мъже, мразещи управниците си, са започнали да мразят западните държави, които им осигуряват подкрепа.
Междувременно огромен брой младежи са започнали да участват в масови бунтове, не на последно място заради безработицата. Благодарение на електронните медии те все повече са започнали да осъзнават, че перспективите им извън Близкия Изток са много по-големи. Чудото не е, че те са излезли на улиците по време на Арабската пролет, а че не са го сторили по-рано.
Много разруха
Тези грешки и злини не могат да бъдат преодолени бързо или лесно. Външни сили, които често биват привлечени от региона като нашественици и окупатори, не могат просто да заклеймят джихадистката кауза или да наложат просперитет и демокрация.
Поне това вече със сигурност би трябвало да е ясно след катастрофалната инвазия и окупация на Ирак през 2003 г. Военната сила - най-вече под формата на безпилотни сили и малобройни специални сили - може и да спомогне за удържането под контрол на джихадистите в Ирак. Тази помощ обаче се очертава да бъде постоянна. Дори и новият халифат да се превърне в международно призната държава, което изглежда малко вероятно, той би могъл с години да произвежда джихадисти, способни на износ на тероризъм в чужбина.
Въпросът е, че само арабите могат да обърнат цивилизационния си упадък, и поне в момента надеждите това да се случи са минимални
Екстремистите не дават никаква надежда. Мантрата на монарсите и военните е за "стабилност". Във време на хаос този призив е разбираем, но репресиите и стагнацията не са решение. Те не са проработили преди; всъщност те са в основата на сегашните проблеми. Дори и арабското пробуждане да е приключило за момента, могъщите сили, които го предизвикаха, все още са налице. Социалните медии, разпалили революция в нагласите, няма как да бъдат ликвидирани безследно. Мъжете в своите дворци и западните им поддръжници трябва да разберат, че стабилността изисква реформи.
Дали тази надежда е напразна? Поне в момента перспективите за развитие изглеждат кървави. Но в крайна сметка фанатиците се самоунищожават.
Междувременно, когато това е възможно, умерените, светски сунити, съставящи мнозинството от арабските мюсюлмани, трябва да направят така, че гласът им да се чува. И когато настъпи техният момент, те трябва да се върнат към ценностите, които някога са направили Арабския свят велик.
Образованието тогава е довело до преимуществото на арабите в медицината, математиката, архитектурата и астрономията. Търговията е осигурявала средства за баснословните им метрополиси, подправките и коприната.
И, в най-добрата си епоха, Арабският свят е бил космополитно убежище за евреи, християни и мюсюлмани от много секти, а толерантността е насърчавала креативността и изобретенията.
