Едно от най-добрите решения на проблема с баланса между работа и семейство? Прекарвайте по-малко време с децата си. Това е изводът, до който можем да достигнем след нова публикация в New Yorker на тема как като родители отнемаме несъзнателно компетентността и увереността на собствените си деца.
Нещо, за което можем да се поучим от индианските методи на възпитание
Авторката Елизабет Колбърт започва материала си, озаглавен "Развалени от глезене" със сцена от амазонски територии в Перу, където местно индианско семейство поема на петдневна мисия по събиране на листа по реката, придружавано от Янира, малко момиче от друго семейство.
Антроположката Каролина Изкиердо описва наблюденията си
Въпреки че Янира нямаше ясна роля в групата, тя бързо откри начин да бъде полезна. Два пъти на ден метеше пясъка от постелките за спане и помагаше в трупането на листата от капаши за транспортиране обратно до селото. Вечерта тя ловеше ракообразни, които почистваше, вареше и сервираше на другите.
Спокойна и хладнокръвна, Янира "не искаше нищо от никого", спомня си по-късно антроположката. Поведението на момичето й прави огромно впечатление, защото по време на пътешествието Янира е само на 6 години.
След това Колбърт описва друго антропологично изследване - на 32 семейства от средната класа от Лос Анджелис, съгласили се да бъдат заснемани, докато "се хранят, карат, помиряват и мият съдовете."
Вече се досещате кой не е мил съдовете? Точно така - 6-годишните деца
В семействата от Лос Анджелис, участвали в изследването, нито едно дете не е имало редовни домакински задължения, без специално да му се нарежда да прави нещо. Често се е налагало децата да бъдат молени да се захванат с най-прости задачи; и все пак често те са отказвали.
В една такава ситуация бащата моли пет пъти 8-годишния си син да благоволи да си вземе душ или да влезе във ваната. След пренебрегнатото пето поред увещаване, бащата взема момчето и го отнася на ръце в банята. Няколко минути по-късно, детето, все така некъпано, влиза в друга стая, за да играе на видеоигра.
Основният аргумент на Колбърт е, че родителите в западното общество като цяло правят огромна грешка. От връзването на обувките на децата до анализите на всеки техен емоционален срив и наказването им едва след преброяване до три - и отчаяните опити да не се стига до тази ужасна, плашеща цифра - ние контролираме всяка стъпка на децата си, докато те в крайна сметка не станат неспособни да правят каквото и да е без нас.
"Хеликоптерното родителство" води до неспособни да правят нищо сами деца
Това не е точно някакво свръх-ново откритие, но тезата на Колбърт, която е част от дискусия по многобройни книги за родителството без постоянна родителска намеса, синтезира накратко различните истории за "хеликоптерни" бащи и майки, които правят всичко вместо децата си и не им оставят никаква самостоятелност.
Призивът й става дори още по-резонен след бърз поглед върху изобилието от достъпни инструменти за следене, предназначени за семейства с разбиращи от съвременни технологии деца - и крайно обърканите родители, използващи ги с иначе добри намерения.
В градска легенда и медийно плашило са се превърнали историите за бащи, които четат SMS-ите на синовете си, майки, които се абонират за YouTube каналите на дъщерите си, и дори баби, които чрез сайтове като uKnowKids.com следят Facebook страниците на внучките си.
Всички тези родители изразяват пред медиите си някаква степен на вътрешен конфликт заради факта, че се изявяват като "Големия брат" за децата си. Повечето от тях споделят, че са осведомени за продължителните тийнейджърски драми в живота на децата си - проблеми с момчета, караници със злобни момичета, ругатни - но запазват това знание за себе си, сякаш това е своеобразен опит да оставят малките птичета да хвърчат свободно извън гнездото.
Време е да си припомним, че детските грешки са най-добрият начин да научиш правилата
Какво стана със съзнанието, че децата ни вероятно ще откраднат алкохол от нашето собствено барче, или някак ще успеят да подведат момчето в супермаркета с крайно неубедителна фалшива лична карта, и ще отидат да се натряскат на нечия чужда ливада - и да не правим нищо по въпроса (или още повече, да нямаме нищо против)?
Да, вярно е, че на децата ни може да се случат ужасни неща - и онлайн, и на други места. Но ако погледнем историята, споделена от Колбърт, ужасни неща им се случват и сега, докато ние спъваме растежа им. А още по-ужасни неща им предстоят, когато те станат на 25 години и дори не могат да си направят един омлет.
Едно от малките, но надеждни решения в дилемата за баланса между семейството и работата е: отидете на работа, потичайте в парка, социализирайте се с приятели, оставете на децата си възможността да направят някоя и друга реална грешка, без да ги държите на къса каишка - и ги оставете да се справят с последствията сами.
Кога е на 6 годин дете да греши, оно от грешки се ражда истината. Ама кога е дембелин на 18 годин, шо да го праиш! Караньовия- Пенчев отрок- златок, си сдира анцунга по моловете со скутер. Ама у назе може не е Америка, знаеш.
Е заради гореизброените наблюдения, шамаросването требе да започне от най-ранна детска възраст. И да се спре овреме - къде около първо-второ отделение. Ама почитанието остава за цел живот! Така мислим язе, така съм го правил, при мен се получи. При другите - не знам! Не е моя работа да се месим у хорските проблеми...
интересно, май "учЕните" пак не са разбрали собствените си изводи, които са извлекли. в природата и плужека не си оставя малките без надзор, кво остава за мишките, кучетата, мамуните и т.н. (по свир(н)чо). а тук се дава "акъл" да си оставяш децата абсолютно безпризорни и да им гледаш сеира... от едната крайност на другата. малката на индианците може и да е оставяна сама да върши нещо, но е наблюдавана. освен това, едно е да сгрешиш като метеш пясък от постелки и събираш листа, съвсем друго е да сгрешиш при гасовата печка, в интернет или на улицата в големия град...
При много силно дърпане, когато си вързан на къса каишка, ако се скъса -отлиташ много далече, непредсказуемо колко, за разлика от еластичната верижка - контролираната свобода е в повече и дори да се отскубнеш, не е чак толкова на далече приземяването.
Еластичната кишка трябва да е невидима за очите, Паяк! И да е приятна за носене и на двете същества от двете и краища. И "третият край" на каишката да не се получи никога!!!
Да, това е т.нар. възпитание без думи.